Нишката на покварата

Съдбата на обсадения град беше решена.

— Докладвайте! — крещеше Баккара, а гласът му се извисяваше над грохота на експлозиите и пукота на разцепващо се дърво.

— Те са навсякъде! — отвърна му командирът на стражата. Той бе мъж на средна възраст с увиснали мустаци, които бяха подгизнали от дъжда. — Вече поставиха обсадните стълби! Една трета от гражданите вече напуснаха своите позиции и търчат като обезумели из града.

— Не можеш ли да ги спреш? — избоботи опитният воин.

— Как? Като ги избия ли? Кой ще ги избие? Бранителите няма да го сторят, а ако Айс Маракса се наеме с това, съвсем ще отслабим силите си. — На лицето на командира се изписа угрижен израз. — Мъжете не се сражават, ако нямат желание за това. Успяхме да вдигнем бунт, ала не можахме да създадем армия.

— Но те ще умрат, ако не се сражават! — недоумяваше Кседжен.

Намираха се под дървения навес на една опустяла кръчма близо до южната стена. Хората бягаха панически по улиците, осветявани периодично от лумващите пламъци на падащите гюлета. Мишани слушаше разговора с половин ухо, докато мислите й блуждаеха другаде. Въпреки безстрастното й изражение, сърцето й се беше свило от страх. Цялата тази врява около нея, непрекъснатите взривове и съзнанието, че могат да бъдат изпепелени всеки момент, обтягаха нервите й до скъсване. Искаше на всяка цена да се върне обратно в крепостта и се проклинаше, задето я беше напуснала. Макар и фасадата й да беше малко поолющена от снарядите, тя все още си оставаше най-сигурното място в целия град. Страхът я бе накарал да последва Баккара, защото не й се искаше да остане сама в сграда, подложена на постоянен обстрел, ала горката девойка не знаеше нищо за войната и сега бе потресена от свирепата й жестокост. На два пъти за малко да ги ударят осколки от гюлета, а колко обезобразени до неузнаваемост, изгорели трупове бе видяла… Мишани и преди беше ставала свидетел на подобна касапница — когато атентаторите взривиха една карета в Пазарния район в Аксками — ала тогава експлозията беше само една, докато сега снарядите падаха безспир и рано или късно някой щеше да я удари.