Нишката на покварата

Нямаше време за повече мисли, защото трябваше да кръстоса меч с двамина бойци на рода Винаксис, които бяха успели да се прехвърлят от стълбата на стената. Опитният бранител парира удара на първия, след което подсече глезена му и го обезглави, докато противникът му се гърчеше на земята. Вторият нападател бе сразен безпроблемно от войника на Айс Маракса, чието име беше Хруджи. Те отблъснаха обратно и тази стълба, преди някой друг да е успял да скочи върху стената.

Баккара се огледа. Прекалено малко защитници бяха останали. Почти всички от тях бяха хора от организацията на Кседжен — селяните и дюкянджиите се бяха разбягали до един, ала колкото и самоотвержен да беше отрядът му, нямаше да успеят да удържат стената. Нападателите бяха безброй, а неговите хора непрекъснато оредяваха.

— Баккара! — извика някой. Боецът се обърна и видя един разчорлен мъж, който тичаше към него. Лицето му изглеждаше познато, обаче в момента не можеше да се сети за името му.

— Кажи ми някакви добри новини! — предупреди го старият воин, ала изражението на войника му подсказа, че каквито и новини да носеше, определено нямаше да бъдат добри.

— Проникнаха през северната порта! Завзеха северната стена! Селяните се предават… някои от тях дори им помагат! А нашите хора бягат на юг, към центъра!

Това беше. Нямаше повече време за губене.

— Връщаме се в крепостта — каза Баккара, а думите сякаш имаха вкус на сажди в устата му. — Градът е изгубен. — След което извика на бранителите: — Изтегляме се! Към крепостта!

Хруджи и боецът, който бе донесъл известието, се втурнаха да съобщят заповедта на Баккара на защитниците от по-отдалечените части на стената и изтеглянето започна — също толкова дезорганизирано, както и защитата на обсадения град. Хората напускаха позициите си и се юрваха към крепостта, давайки възможност на вражеските бойци напълно необезпокоявано да прехвърлят стената. Докато тичаше по мокрия калдъръм, опитният воин се замисли дали това решение изобщо щеше да им донесе някаква полза или просто отлагаше неизбежното. На лицата на хората, които бягаха редом с него, бе изписано неверие, а вярата в каузата им бе солидно разклатена. Толкова дълго време бяха работили в сянка, че бяха започнали да си мислят, че са непобедими, праведни защитници на благословена от боговете кауза. Ала ето че в мига, в който бяха дръзнали да се покажат на бял свят, бяха премазани от мощта на империята. Това бе жесток урок и Баккара се запита какво ли би станало с Айс Маракса, ако привържениците й успееха да се измъкнат от този ад.