Нишката на покварата

Той се обърна и погледът му попадна върху Мишани, която тъкмо обуваше сандалите си. Обикновено й трябваше повече време, за да се облече, ала когато елегантността не беше от първостепенно значение, можеше да го направи за минута.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита я остро той.

— Идвам с теб — отвърна дългокосата благородничка.

— Жено, не му е сега времето да ми се пречкаш, предупреждавам те!

В същия момент се разнесе оглушителен грохот, а цялата стая изведнъж потрепери. Баккара изгуби равновесие и трябваше да се хване за дрешника, за да не падне. Бяха ударили крепостта. Стените й бяха достатъчно здрави и не можеха да бъдат пробити от гюле, ала на мястото, където снарядът бе рикоширал от фасадата, сега се извиваха пламтящи езици, а огнената диря продължаваше чак до двора.

— Няма да остана тук! — отсече Мишани. — Едва ли в Зила има по-важна мишена от крепостта. Да тръгваме. Изобщо не се тревожи за мен; ще се пазя.

Това беше първото нещо, което й хрумна; не можеше да му каже защо искаше да го придружи. След като се замисли обаче, си даде сметка, че думите й не бяха напълно лишени от истина — перспективата да остане сама тук я плашеше, а и не искаше да бъде в неведение относно съдбата на града.

— Права си — избоботи Баккара. — Знам едно място, където ще бъдеш в по-голяма безопасност.

Младата жена тъкмо възнамеряваше да го попита какво искаше да каже, когато вратата на помещението се отвори с трясък и вътре нахълта Кседжен, бръщолевейки трескаво. Очевидно изобщо не си беше лягал да спи, понеже дрехите му бяха изрядни, а косата му не бе разрошена. За краткото време, през което познаваше лидера на Айс Маракса, Мишани бе стигнала до извода, че той страдаше от хронично безсъние.

— Какво правят тези хора? Какво става? — изкрещя той и в същия момент съзнанието му забеляза присъствието на Мишани в стаята. Той погледна към Баккара, а на лицето му бе изписана изненада — очевидно не знаеше, че той и благородничката бяха прекарали заедно нощта. — Баккара, какво по…

— Нападат ни, глупако, както ти казах, че ще стане! — извика воинът. Той блъсна Кседжен настрани и излезе с бързи крачки от стаята. Лидерът на Айс Маракса и Мишани го последваха по коридора. Към глъчката навън се бе примесил и пукотът на пушки — явно бранителите на Зила най-накрая се бяха организирали да дадат някакъв отпор на противника си.

— Но нали преговаряхме? — извика недоумяващо чернокосият мъж, който трябваше да подтичва, за да не изостане от енергичните крачки на Баккара. — Не ги ли интересува какво ще стане със заложниците? Нима ще дръзнат да сравнят със земята един имперски град?

— Ако се налага — отвърна мрачно опитният боец.

Като войник той отдавна беше свикнал с проявите на некомпетентност от страна на командирите си и те вече не му правеха чак такова впечатление, както едно време. Спецификата на военната йерархия беше такава, че дори когато военнослужещият съзнаваше, че заповедта на по-висшестоящия от него е погрешна, той беше длъжен да я изпълни. Дълбоко в сърцето си Баккара не вярваше, че бараксите Зан ту Икати и Мошито ту Винаксис са способни на подобна маневра, обаче бе предупредил Кседжен за тази възможност.