Нишката на покварата

Тя също разбра. Това си личеше по начина, по който го прегърна, както и по погледа на бледосините й очи, в които проблесна безмълвното обвинение в предателство, което момиченцето му отправи.

„Къде беше ти?“, сякаш питаха те и раздираха сърцето му на ивици.

Обстоятелството, че той не знаеше, че има дъщеря, изобщо не улесняваше нещата за него. Естествено, възрастта й и времето на раждането й се връзваха с краткотрайната, но бурна афера, която беше имал с Кръвната Императрица преди толкова много години, ала той знаеше, че Анаис не е спирала да спи със съпруга си през този период; ето защо, когато бе обявено, че е забременяла, Зан предположи, че детето е на Дурун. Идеята, че може да е негово, го осени съвсем за кратко, ала той бързо я изхвърли от съзнанието си. Той бе сигурен, че ако Анаис бе заченала от него, щеше или да го уведоми, или да отрови бебето в утробата си, без дори да каже на своя лечител за това. Това бяха единствените политически целесъобразни начини на действие. Когато Кръвната Императрица не направи нито едното, нито другото, Зан сметна, че детето нямаше нищо общо с него; той вече бе преодолял горчивината, с която посрещна вестта, че Анаис прекратява опасната им афера, и беше щастлив да бъде вън от играта, когато се бе появил наследник на престола. Децата бяха нещо, от което Зан не се интересуваше. Или поне така си мислеше.

Ала в мига, в който се бяха видели, внезапно бе връхлетян от такава мъка, угризения и чувство на загуба, че се почувства тъй, сякаш я беше изоставил още преди раждането й.

Той бе напуснал Императорската цитадела, поразен от случилото се, ала впоследствие реши да се завърне и да поговори с Анаис. Искаше да разбере защо тя бе държала Лусия толкова дълго време в тайна от него, и навярно щеше да направи доста необмислени неща, ако Кръвната Императрица и дъщеря му не бяха убити преди това.

Нещо увяхна в него, когато тъжната вест достигна до владенията му, и никога вече не разцъфна отново. Някаква съдбоносна част от душата му се съсухри и почерня, а светът изгуби цветовете си. Опитваше се да си внуши колко глупаво беше да реагира така — в крайна сметка, бе държан в неведение с години и научи за кръвната си връзка с Лусия едва преди няколко месеца. Как можеше да тъжи заради нещо, което бе разбрал преди толкова кратко време?

Думите обаче бяха кухи, кънтежът им му се подиграваше и той прекрати усилията си да угаси неугасимото.

Тъгата му се разпространяваше като тумор, убивайки различни части от него. Храната спря да му доставя удоволствие. Близките му започнаха да забелязват меланхолията и унинието му. Той престана да се интересува от делата на семейството си, прехвърляйки множество задачи на по-младите си братя и сестри. Всичко, което правеше, бе лишено от амбиция и чувство. Макар и да продължаваше да ръководи безупречно семейните ангажименти, Зан спря да се занимава с политически интриги и борбата за положение, които представляваха важна част от живота на сарамирското висше общество. Едва държеше главата си над водата.