Нишката на покварата

Тормозен от подобни мисли, калиграфът се взираше унило в мрака, а дъждът не намаляваше нито за миг енергичния си устрем. Изведнъж обаче му се стори, че долавя някакви шумове, различаващи се от монотонното барабанене на капките. Някакво проскърцване, като от скрибуцащо дървено колело… Боязлив човек по природа, той не искаше да му се подиграват, в случай че звуците се окажеха плод на въображението му, ето защо не съобщи нищо на колегите си. Проскърцванията обаче не изчезнаха — човечецът продължи да ги чува отново и отново и постепенно в гърдите му възникна предчувствието, че нещо не беше наред. Най-накрая краснописецът преодоля притеснението си и каза на съседа си по стража за странните шумове. Той се заслуша и след известно време докладва на командващия ги офицер. Той поиска да чуе мнението на калиграфа, към което се присъединиха и други войници, които също бяха обърнали внимание на едва доловимите проскърцвания. Офицерът се вторачи в тъмнината, ала облачното време и дъждът създаваха непрогледна завеса, пред която човешкият взор се оказваше безпомощен.

— Изстреляйте ракета — впоследствие нареди командирът им. Никак не му се искаше да прави това — така само можеше да привлече излишно вниманието на врага — ала само по този начин можеше да сложи край на пълзящите по гърба му тръпки. Няколко минути по-късно нощта бе прорязана от съскащ писък и пламтящата ракета описа плавна дъга в мастиленото небе — ярко кълбо от светлина, което озари при падането си целия хълм с фосфоресциращото си сияние.

Това, което видяха, ги ужаси.

Подножието на възвишението гъмжеше от войници, които изпъкнаха под сиянието на изкуственото слънце като гигантски барелеф. Всички бяха покрити с черни брезентови мушами, прикрили кожените им брони, и в този камуфлаж прекосяваха потенциалното бойно поле, където бранителите на Зила можеха да ги засипват със стрели и гюлета. С черните си мушами нападателите приличаха на орда огромни лъскави бръмбари, пълзящи към крепостните стени на Зила, помъкнали мортири1, обсадни стълби и топове. Най-страшното беше, че никой от защитниците не беше очаквал да види подобно нещо — все едно да дръпнеш превръзката на сериозна рана и да откриеш, че цялата гъмжи от личинки.

Поне три хиляди души газеха из калта, настъпвайки към Зила.

Когато ракетата изгасна, избухна голяма врява — както сред защитниците на града, така и сред атакуващите. Малко преди изкуственото сияние да помръкне, се видя как те смъкнаха насмоления брезент от топовете, чиито дула бяха оформени като озъбени кучета и крещящи демони. После тъмнината отново спусна непроницаемия си воал, скривайки ги от погледа на бранителите. Зила обаче бе изпъстрена със светлинки и нямаше къде да се скрие.

Отекна звън на камбани, възвестяващи тревога, а множество гласове закрещяха заповеди и предупреждения. Мъжете захвърляха заровете и купите с яхния и се хвърляха към оръжията си, подпрени до стените.