Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Хари затвори книгата и я претегли в длан. Дишаше леко учестено, сякаш тежестта на света се беше стоварила върху гърдите му. Спомни си една от пословиците, които Дънкан му беше повтарял стотици пъти в детските му години: „Религията, която те учи, че Бог е някъде извън света — извън нещата, които можеш да видиш, вкусиш, докоснеш или чуеш, — не е нищо повече от евтино шарлатанство.“
Едва сега той започваше да разбира какво е имал предвид баща му. Елфите виждаха света по различен начин от хората, това беше безспорно…
— Но всичко това е само метафора, нали? — попита Хари. — Тоест ти сам си го написал: Слепият бог е метафора.
Очите на Дънкан блуждаеха безумно, но гласът на синтезатора си оставаше спокоен:
— Понякога. Достатъчно. Удачните. Метафори. Се. Въплътяват. Сами.
— Хм — промърмори Хари скептично. — А къде е мястото на Социалната полиция във всичко това?
Дънкан издаде сух гърлен звук — сякаш искаше да се разсмее.
— Инквизиция.
— Имаш предвид като Испанската инквизиция?
Дънкан не отговори. Нямаше и нужда. След всичко, което беше преживял през деня, Хари нямаше много нужда да бъде убеждаван.
— Искаш да кажеш, че Слепият бог един вид се е наситил на Земята и сега е гладен за Отвъдие?
— Студията. Като. Сетивен. Орган. Да. Види. Вкусно. Ли. Е. Отвъдие.
— Това е още една метафора, нали? — попита Хари.
— Може. Би.
Хари стоя дълго в стола до баща си, претегляйки книгата с длан.
— Но защо ХРВП? — попита той най-накрая. — Това е доста безцеремонно оръжие, нали? Защо нещо толкова… катастрофично?
Дънкан измуча нещо и синтезаторът каза:
— Защото. Поработи. Толкова. Добре. На. Земята.
Хари потърка очите си. Във всеки друг ден би се изсмял на думите на баща си и би отишъл да спи. Дънкан беше луд; болестта разяждаше разсъдъка му от четиридесет години. Ето и доказателство за лудостта му — той звучеше, сякаш вярва в тези глупости. Мога да го попитам дали наистина вярва — помисли си Хари. — Но какво значение има това? Той си е луд, независимо дали вярва, или не.
Вътрешният му диалог беше прекъснат от тихото мърморене на домашния компютър на Аби; скритите му колони бяха насочили дигитално звука така, че звучеше, сякаш някой шепне над рамото на Хари.
— Хари, тревога. Неоторизирано превозно средство се приземява на поляната в предния двор.
Стомахът на Хари се сви, сякаш се намираше в безтегловност.
— Аби, разпознаване на неоторизираното превозно средство. Изпълнявай.
— Хари, неоторизираното превозно средство се самоидентифицира като затворническа кола на Социалната полиция.
Хари погледна към книгата в ръцете си и потрепна, сякаш тя го изгаряше. Побърза да я върне на рафта.
От друга страна — помисли си той вцепенено, — това, че е луд, не означава непременно, че греши.
5.
Хари се облегна нервно на касата на предната врата на Аби, загледан безизразно в небето, докато социалните полицаи товареха Дънкан с болничното му легло в затворническия микробус. Брадли промърмори нещо наблизо, но Хари не го чу заради бученето в ушите си — звука от изгарящия му живот. Пръстите му се разтвориха и смачканата съдебна заповед падна върху мраморните плочки на пода.
Това можеше да се очаква.
Шибаният Вило…
Кучият син беше натопил баща му.
Той беше предал на Социалната полиция книгите на Хари — същите онези, които пазеше в сейфа си в имението Сангре де Кристо. Тъй като беше Незает, свидетелството му, че е получил запечатаните кутии от Хари, без да знае какво е съдържанието им, беше прието за достатъчно доказателство за изправяне пред Социалния съд. Така че сега към обвиненията на Хари беше прибавено и притежание на забранени материали.
Вероятно дори и Вило не беше предвидил страничния ефект от тази история: на Социалната полиция ѝ бяха стигнали само няколко часа, за да намери съдията, преразгледал присъдата на Дънкан за подривна дейност. Хари не можеше да вини за това Вило — той сам си беше виновен. Отдавна трябваше да изгори тези шибани книги. Този път на Дънкан нямаше да му се размине само с лагера.
Щеше да нахлузи хомота.
Социалният лагер „Бюкянън“ изискваше да се плаща издръжката на обитателите му, включително внушителен аванс. Те не приеха поръчителството на Хари, а той вече нямаше спестявания, защото всичко беше отишло за гаранцията му, не можеше и да тегли кредит.
— Колко дълго? — промърмори той. — Колко дълго мислиш, че ще изкара?