Острието на Тишал

— Да — каза Хари. В сърцето му не беше останало място да се занимава с проблемите на Брадли. — Предполагам, че да.

С приведена глава Брадли тръгна бавно към кухнята.

Хари изсъска на себе си през зъби. Нямаше защо да си излива гнева върху болногледача; Брадли се грижеше за Дънкан от години и се справяше наистина добре.

— Брад — извика Хари подир него, — можеш да останеш колкото се наложи. Тоест, мамка му, бих те наел да се грижиш за къщата, само че… — Той разпери безпомощно ръце и сви рамене. — Сега осъзнах, че нямам с какво да ти плащам.

— Благодаря — отвърна болногледачът тихо. — Благодаря, Хари. Наистина ли не искате да похапнете?

Хари затвори очи. При мисълта, че може да пъхне нещо в устата си, вътрешностите му се свиха.

— Не тази вечер. Смятам да се кача горе и да си пообщувам с някоя бутилка скоч.

Брадли кимна безмълвно и се скри в кухнята.

Хари постоя в антрето на Аби още една дълга минута, вслушвайки се в тишината. Брадли също вече почти си беше тръгнал; не беше останал никой.

Фейт. Дънкан. Шана.

Каин.

Студеният мраморен под, класическата неукрасена стълба към балкона на втория етаж, разкошната червена черга — всичко му беше толкова добре познато. Беше си мечтал за такова място толкова много години, преди да го построи, че всяка подробност се беше запечатала в съзнанието му. Никога не беше предполагал, че тук ще е толкова пусто.

А още не са минали двайсет и четири часа, помисли си той изумено. Само преди ден най-сериозните му проблеми бяха несигурният байпас, скрибуцащите крака и лошото настроение.

Господи.

Струваше му, че гърдите му ще имплодират към отворилата се вътре празнота.

Господи, какви ги забърках?

— Хари — промърмори Аби иззад лявото му рамо, — обаждане, висок приоритет.

Хари пристъпи машинално към най-близкия екран и натисна клавиша за приемане на повикването. Изобщо не му хрумна да откаже разговора; изпитваше странна, абстрактна благодарност към обаждащия се, който и да беше той, заради това че го беше отвлякъл от съзерцаването на руините на живота си.

Беше Тан’елкот.

Сигурно се обажда да позлорадства, помисли си Хари унило.

Бившият император носеше черен пуловер, над който проблясваше ремъкът на ампмод хамута му.

— Каин — рече той мрачно, — трябва да дойдеш веднага тук, в Екзозеума.

— Не си избрал подходящо време.

— Няма да имаш по-подходящо. Ако изобщо ти е останало време. Идвай. Веднага.

— Казвам ти, че… — Хари млъкна и се намръщи. — Не каза ли в Екзозеума? Ако си в Екзозеума, защо носиш ампмод хамута?

— По същата причина, поради която трябва да дойдеш тук веднага. Ти ме забърка в своята война, Каин. Трябва да поговоря с теб, преди да стана поредната ѝ жертва — и нямам много време.

— Какво? Не разбирам… — каза Хари. Чувстваше мозъка си като стар ръждясал двигател, стенещ, докато се опитва да заработи.