Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Мога.
— Тогава защо не го направи… защо трябваше да чакаш, защо…
— Струва ми се — подзех бавно, — струва ми се, че не бих го направил изобщо — не поне по този начин, — ако лично ти не беше ме помолила.
— Как ще го склониш? — попита и ме стисна за ръката.
— Много лесно — отвърнах, — ще променя представата, която той си е създал за света.
— Как?
— Мога да му предам един урок по история.
— Урок по история ли?
— Да, нима забрави, че съм историк? А ние, историците, трябва да помним, че човекът е много сложно нещо и не бива само лош или само добър, а и лош, и добър едновременно и доброто произтича от лошото, а лошото — от доброто, и сам дяволът не знае къде е краят и къде началото. Но Адъм е учен и за него нещата си имат определен порядък: молекулата кислород реагира винаги по един и същи начин, когато срещне две молекули водород, всяко нещо е строго определено, и когато Адъм романтикът си създава някаква представа за света, тя излиза същата като представата, в чийто рамки работи Адъм ученият. Всичко е точно и чисто. Молекулата на доброто винаги реагира по един и същи начин. Молекулата на злото винаги реагира по един и същи начин. Има…
— Стига — каза тя, — престани и ми отговори по същество. Ти се мъчиш да избегнеш въпроса. Усукваш, усукваш. Отговори ми конкретно.
— Добре — рекох. — Помниш ли, че те питах дали съдията Ъруин е изпадал някога в нужда? Е, оказа се, че е изпадал. И жена му не е била богата. Той само си е мислел, че е богата. И е приел подкуп.
— Кой, съдията Ъруин? Подкуп?
— Именно — казах. — И мога да докажа това.
— Той… той беше приятел на татко, той… — Тя млъкна, изпъна рамене, обърна се към реката и с твърд глас, сякаш се обръщаше не към мен, а към широкия свят, каза: — Това още нищо не значи. Съдията Ъруин.
Не отговорих. Аз също се бях загледал в кълбящата се в мрака мъгла.
Но при все че не гледах Ан, усетих я, когато се извърна отново към мен.
— Е, кажи нещо — подкани ме тя и аз долових в гласа й тревога.
Но не казах нищо. Стоях и чаках. В тишината се чуваше как се плиска в подпорите скритата от мъглата вода.
После тя прошепна:
— Джек… а баща ми? Баща ми… той…
Не отговорих.
— Страхливец! Боиш се да ми кажеш, страхливецо.
— Така е.
— И той ли? И той ли е взел подкуп? Казвай! — И тя ме хвана за ръкава и ме разтърси здраво.
— Не съвсем.
— Не съвсем, не съвсем — подигра ми се тя и избухна в смях, все още стискайки се за ръката ми. После изведнъж ме пусна, отблъсна ръката ми като нещо нечисто и се извърна. — Не вярвам — каза твърдо тя.
— Но е истина. Той е знаел за случая и е прикрил Ъруин. Мога да го докажа. Имам документи. Много съжалявам, но това е истината.
— О, съжаляваш! Много съжаляваш. Ти си изровил всичката тая кал… заради този човек… заради Старк. А сега съжаляваш. — И тя пак се разсмя и изведнъж хукна по кея, като се препъваше и продължаваше да се смее.
Затичах след нея.
И тъкмо да я хвана в края на кея, от сянката на склада изскочи полицай и подвикна:
— Ехей, приятелче!
В този миг Ан се спъна и аз я хванах за ръката. Тя се олюля.
Полицаят се приближи.
— К’во става? — попита той. — За к’во гоните дамата?
— Хвана я истерия — заговорих бързо аз, — просто искам да й помогна, тя пийна малко, само една-две чашки, и я хвана истерия, много е разстроена, има голяма мъка…
Полицаят, тежък, набит, обрасъл, пристъпи тромаво към нас и се наведе да подуши дъха й.
— … много е разстроена и затова пийна малко, но я хвана истерия.
Месестото му брадясало лице се обърна към мен.
— Ще ви отведа в къщи с полицейската линейка, ако нарушавате реда — каза.
Но само така си говореше. Знаех, че си говори така само за да чуе гласа си, защото беше късно и нямаше какво да прави, и му беше скучно. Знаех, че би трябвало да кажа почтително, че занапред ще внимавам или да се засмея и дори да му намигна — ама, разбира се, капитане, аз ще я отведа в къщи. Но не казах нито едното, нито другото. Целият бях нерви, тя се олюляваше в ръцете ми, дишайки тежко, на пресекулки, а в очите ме бодеше тази тъпа, месеста, брадясала муцуна. Затова отвърнах:
— Само се опитай.
При тези думи очите му изскочиха, лицето му се наля с черна кръв и той попипа палката си, пристъпи още крачка към нас и каза: