Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Успяхте ли? — пита ги, докато помага на дъщеря си да вържат яхтата.
— Зависи какво наричаш успех — отговаря тя и поглежда към тъмните кръгове на изтощение под очите на Малагеш, която се прокашля.
— Ъ-ъ… Да, успяхме. Повече се безпокоя за това, което следва.
Тръгват от кея и Малагеш описва ритуала, както ѝ го е обяснил старецът от Зъба: за казана, за морската вода, за съставките за Прозореца към Белите брегове и за козия пикочен мехур, пълен с кръв на убиец. Всичко, което трябва да отвори пътя към Града на остриетата.
— Пикочен мехур от коза? — сащисва се Зигруд.
— Така ми каза онзи. Защо? Колко кръв е това? Не съм много наясно с анатомията на козите.
— Две-три пинти кръв. Поне.
— Толкова много?!
Зигне кима.
— Някога воортяштаните са ги използвали като мехове за вода. Достатъчно големи са. Това май е било стандартна мярка за тях.
— Като се замисля, нямаме подръка трупове на убийци, от които да източим кръвта — казва Малагеш. — Нито пък осъдени на смърт убийци в затвора.
— Нямаме — казва и Зигруд. — И не мога да не се питам как Чоудри се е сдобила с толкова кръв, за да извърши ритуала.
Малагеш си е задавала същия въпрос на връщане от острова, но чак сега ѝ хрумва обяснение.
— Чакай малко, говорили сме за това… Чоудри е служила в армията, преди да постъпи в министерството. И веднъж се е наложило да използва смъртоносна сила срещу нарушител на пропускателния пункт.
— Смъртоносна сила ли? — повтаря Зигне. — Значи… и Чоудри е убивала?
— И е можела да използва собствената си кръв — добавя Зигруд с гримаса. — Две-три пинти кръв… Твърде трудно би било да използва своята.
— Ами ако я е източвала дълго? — подсказва Малагеш. — Да речем, през две седмици?
— Пак е трудно, доколкото знам. Възстановяването се проточва. Както и да е, това не решава нашия проблем. Как ще го направим? Тюрин, двамата с тебе можем да дадем кръв за това, но няма да ни е лесно и с половината от тази доза.
— Ами ако разделим дозата на три? — предлага Зигне.
— Това е по-поносимо, но кой ще е третият?
— Аз.
— Ти?… — Зигруд се взира в дъщеря си. — Ти?!
Тя не отбягва погледа му.
— Аз. Да. Бих могла.
Зигруд се е втренчил в дъщеря си, изражението му е бъркотия от смущение и мъка.
— Не знаех.
— Аз знам — натъртва тя. — И… не знам много неща за тебе.
Докосва рамото му. Зигруд гледа ту пръстите ѝ, ту лицето ѝ, мига начесто.
— Ако светът беше друг…
— Да, ако беше. Но не е.
— Неприятно ми е да ви прекъсвам, но… — Малагеш се прокашля. — Ако разделим дозата на три… така става възможно, нали?
— Може би — казва Зигне. — Пак е много. А ти ще си много по-слаба, когато проникнеш в Града на остриетата. Бездруго вече си изтощена. Още ли искаш да го направиш?
— Не, изобщо нямам никакво шибано желание да го правя — отсича Малагеш. — Но не виждам друг начин. Така че вземи иди в лечебницата на ЮДК, защото ще ни трябват инструменти за това кръвопускане.
— Защо не помолим Рада Смолиск да ни помогне? — пита Зигне. — Тя е лекарка.
— Защото не искам никой освен нас да научи за това. А за да успеем, трябва да я заведем на площадката със статуите. Изобщо не е безопасно. Аз имам някакъв опит с военнополевата медицина и това би трябвало да е достатъчно… или поне се надявам да е достатъчно.
— И аз — казва Зигруд.
Свечерява се. Зигруд и Малагеш чакат на площадката със статуите. Въпреки скорошния сблъсък с Божественото в нейните очи всичко тук си остава все така заплашително: неизброимите изваяния и чужди силуети я безпокоят дори без да ги вижда, сякаш самите те се обръщат да я погледнат, когато ги загърби.
Казанът вляво от нея е напълнен със студена морска вода, донесена с кофи от работници на ЮДК. Малагеш е успяла да се отбие при аптекаря и има чувството, че се е разделила с няколко месечни заплати, за да се сдобие със смърдящите спаружени съставки: розмарин, борови иглички, сушени червеи, прах от гроб, сушен жабуняк и стрити кости, както и парче зебло, в което са увити. Почти не се съмнява, че аптекарят се е досетил в каква нужда е изпаднала и че направо ѝ е съдрал кожата с цената.
Бледото лице на Воортя е над рамото ѝ. Опитва се да не му обръща внимание. Особено усилие е необходимо, за да пренебрегне как лицето привидно се взира в пълния казан, където и Малагеш ще се потопи съвсем скоро, ако всичко потръгне според замисъла им. Въоръжена е с барабанлията и с нарезна пушка, колкото и добре да разбира, че ако останалите пазители приличат поне малко на Жургут, тези оръжия дори няма да ги одраскат. Взела е и доста пълна полева аптечка, макар че пак от сблъсъка на Жургут с дрейлингите има съмнения дали ще успее да си помогне с нещо след схватка с пазител. Основната ѝ стратегия е да се промъква колкото може по-незабележимо. В случай че все пак я открият, носи и четири гранати, но някак не ѝ се иска да прибягва до тях: с гранати се борави много по-лесно, ако имаш две здрави ръце.