Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– Проследихме я до моста на Акантус... Може да се крие тук сред хората ти – оголи зъби съществото.
Лоркан се надяваше Ник и Омбриел да си замълчат. Ако дори понечеха да ги разкрият, щеше да използва брадвата в ръцете си.
– Проверете в някой друг карнавал. Нашата трупа е в този състав от месеци насам.
– Момичето е дребно – продължи съществото и плашещо човешките му очи просветнаха. – И куца с единия крак.
– Не познаваме такова момиче.
Щяха да я издирват до всички краища на света.
– Тогава нареди хората си пред нас, за да... преценим сами.
Щяха да ги накарат да вървят пред тях. Да ги огледат от
глава до пети. И да търсят сред тях тъмнокосо момиче с осакатен крак и каквито други отличителни белези им беше описал чичо й.
– Всички се разбягаха от страх. Кой знае, може да се върнат чак след дни. Но повтарям – добави Лоркан, повдигайки леко брадвата си, – никой от кервана ми не отговаря на вашето описание.
Зад него Ник и Омбриел мълчаха и вонята на ужаса им се набиваше в ноздрите му. Със силата на волята си заповяда на Мериън да остане в скривалището си.
Илкенът се усмихна – по-противна усмивка Лоркан не беше съзирал през всички векове на живота си.
– Имаме злато. – Съществото до него наистина носеше пълна кесия на колана си. – Казва се Елида Локан. Чичо й е лордът на Перант. Ще те възнагради богато, ако я предадеш.
Думите му цапардосаха Лоркан като камъни. Мериън – Елида го беше... лъгала. Спотаила бе тайната си дори от неговото обоняние, беше използвала достатъчно истини и собствения си искрен страх, за да замаскира мириса...
– Не познаваме момиче с такова име – повтори Лоркан.
– Жалко – пророни звярът. – Защото, ако беше при вас, просто щяхме да я вземем и да си тръгнем. При това положение обаче... – Илкенът се усмихна на тримата си спътници и те разтърсиха тъмните си криле. – Излиза, че сме прелетели такова разстояние за нищо. И сме много гладни.
41.
Елида се беше скътала в един тайник в пода на най-големия фургон и се молеше никой да не я открие. Или да реши да опожари лагера. Трескавото й дишане беше единственият звук наоколо. Въздухът в тясното пространство се нагорещи и болезнени спазми започнаха да пронизват свитите й на топка крака, но тя не излезе от скривалището си.
Лоркан беше хукнал навън – право към хаоса. А тя беше избягала от палатката тъкмо навреме да види как четири илкена – крилати илкени – се спускат над лагера. Не остана да наблюдава какво ще последва.
Времето се заизнизва – минути или часове, не можеше да прецени.
Тя беше отговорна за това. Тя беше довела тези същества в лагера, при трупата, при кервана...
Писъците се усилиха, сетне намаляха. И изчезнаха.
Лоркан можеше да е мъртъв. Всички можеше да са мъртви.
Елида напрегна слуха си и опита да укроти дишането си, за да се ослуша за признаци на живот, на раздвижване край тясното й, задушно скривалище, което несъмнено беше предвидено за превозване на контрабандни стоки, не на човешки същества.
Не можеше да остане скрита още дълго. Ако илкените бяха избили всички навън, щяха да претърсят фургоните за оцелели. И по всяка вероятност щяха да я надушат.
Трябваше да избяга. Да излезе от тайника, да се огледа добре и да хукне към тъмните поля с надеждата, че там не дебнеха още зверове. Стъпалата и прасците й се бяха вкочанили още преди минути и я гъделичкаха нетърпимо. Кой знае дали изобщо можеше да върви, а и глупавият й, безполезен крак...
Заслуша се отново, молейки се на Анийт да насочи вниманието на илкените другаде.
Посрещна я само тишина. Писъците бяха стихнали напълно.
Сега. Трябваше да тръгне сега, за да се възползва от прикритието на тъмнината.
Не позволи на страха да лее още отрова в кръвта й. Беше се измъкнала жива от Морат и бе оцеляла седмици наред съвсем сама. Щеше да се справи и с това, нямаше друг избор, а и на драго сърце щеше да мие чиниите на кралицата, ако само така можеше да спаси живота си...
Елида се изправи и повдигна тихо капака с болезнени рамене, докато не усети как малкото декоративно килимче се плъзва по него. Огледа вътрешността на фургона, празните пейки от двете му страни, след това впери взор в нощта, която я зовеше отвъд тях. Откъм лагера зад нея се разливаше светлина, но напред... черно море. Полето се намираше на десетина метра.
Елида надигна капака достатъчно, че да изпълзи по корем върху дървените дъски на пода, изтръпвайки от скърцането на старите му панти. Но робата й се закачи на нещо и я принуди да спре. Тя стисна зъби и задърпа слепешком. Платът се беше заклещил някъде в тайника. Анийт да й е на помощ...