Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Майко Божия!
Към този момент обаче моята истинска майка като че ли бе приключила със зловещия си разказ. Не знам защо, но в този момент се сетих, че тя нито веднъж не ми бе разказвала приказка за лека нощ, нито веднъж не ме бе люляла в скута си. Иначе много я биваше да разказва кървави истории за отмъщение и мъчения. Потреперих — ала не заради мрачния ден и хладния бриз и не от страх за собствената ми кожа, защото бе повече от видно, че кракът ми в скоро време нямаше да стъпи във Флоренция. Потреперих заради единствения си истински приятел, който сега бе затворник в онова гнездо на пепелянки — нищо чудно дори в прочутия „Барджело“, където е бил изтезаван горкия Джакопо.
— Разбираш ли сега какви са властта и влиянието на човека, когото твоят приятел си позволи да обиди? — продължи бездушно майка ми. — Защото Лоренцо е едновременно светлина и мрак, страхотен приятел и могъщ враг. Самият той описва двойствения си характер така: „На зазоряване цветът на портокала е ярък знак, на заник слънце започва да излъчва мрак“. Затова най-доброто, на което можем да се надяваме на този етап както за теб, така и за нас, е да те изключим от този грях, да те оневиним за обидата, за проявата на неуважение към него и семейството му и за прекъсването на сватбата. Налага се на всяка цена да те пресъздадем като нова жена — като наследник на Серенисима и булка на Пиза. И тогава ще можем отново да се присъединим към великия план, да се броим сред избраните да бъдат под командата на Великолепния! Разбра ли, Лучана?
Името прозвуча странно от устата й — от устата на жената, която всъщност ми го бе дала.
— Затова сега, докато се омъжиш, твоят дом е тук. Може пък да не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Аз мога да те науча на доста неща.
— Значи все пак се казвам Лучана, така ли? — попитах, без да обръщам внимание на останалото.
— Да. Но фамилията ти не е Ветра. Кръстили са те така заради… начина ти на пътуване към Флоренция.
Светлината в стъклото. Едни от първите думи, които ми каза той.
— Фамилията ти е Мочениго — фамилното име на твоя баща и господар.
Мочениго. Е, ще ми трябва известно време, докато свикна с него.
— А има ли и други членове в това щастливо семейство? Някакви любящи братя и сестри, за които не знам? — попитах.
Настъпи мъничка пауза — приблизително половинка удар на сърцето. И накрая:
— Не. Ти си единственият наследник. Преди имаше по-малък брат, Франческо, но той… почина. — Изрече го така, сякаш нямаше нужда от съчувствие.
И изведнъж в мозъка ми нещо избухна — сякаш онова безпомощно светло кълбо отгоре изведнъж бе пробило сивия похлупак на небето. Присвих очи, за да се предпазя от истината — така, както се присвиват очи срещу светлината.
— Кога? — подметнах изпитателно.
Мълчание.
— Кога почина? — Вече по-силно.
— Когато ти беше на дванайсет.
Разчетох вината в очите й и я намразих. Вече всичко ми ставаше ясно. Любящата ми майка ме е изпратила като пратка към Флоренция, а после, още преди люлката ми да е изстинала, тя е скочила отново в постелята на баща ми, за да се сдобие с ново копеле от величайшите му слабини — моят брат. И в радостта си от своя мъжки наследник моите предани родители са ме забравили. Очевидно в техните очи флорентинският манастир е бил напълно достатъчен за едно момиче — някаква си обикновена разменна монета за политически съюз, просто добра зестра. И са ме оставили да изгния в манастира, докато любимият им син не е умрял и на следващата сутрин те са се събудили, сещайки се, че отново имат нужда от наследник.
Ахатовите очи на майка ми се впиха предизвикателно в моите. Но за нейно огромно облекчение пейзажът започваше да се сменя — пътуването ни бе към своя край. Каналът се бе излял в открито море и в края на големия канал се извисяваше величествена църква с огромно кубе. Странната ни лодка започна да лъкатуши по вълните, но без да се отдалечава от брега, докато накрая стигнахме до огромен площад с гълъби и колонади и две невероятни колони, достигащи чак до небето. Направо от езерото, подобно на меч, подгизнал в кръв, се издигаше величествена камбанария с коралов връх. В далечината планинска верига обгръщаше всичко това като сребърен шал.