Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Там долу има котки… нали?
— Ох… — възкликна Локи. Съчувствието към Калдрис все така му тежеше на сърцето. По изключение този път никак не му се щеше да лъже и той разтърка очи с пръсти, докато говореше. — Ох. Не, котките са си живи и здрави в бараката в Марината на мечовете, там, където ги оставих. Съжалявам.
— Шибан смешнико! — произнесе Калдрис с равен, безжизнен глас. — Моля ти се. Не ме лъжи за това, по дяволите.
— Не те лъжа. — Локи разпери длани и вдигна рамене.
— Знам, каза ми, че е важно. Но просто… онази нощ сто други неща ми бяха на главата. Имах намерението да ги взема, честно.
— Важно!? Казал съм ти, че е важно?! Казах ти, че без тях не може, мамка му, ето какво ти казах! — Калдрис продължаваше да шепне, но гласът му беше като съскане на вода върху горещи въглени. Локи потръпна. — Ти си поставил под заплаха душите ни, мастер Коста, проклетите ни душици! Нямаме жени, нямаме котки, нямаме истински капитан, да ти напомня, а към нас приижда лошо време!
— Съжалявам, честно!
— Да бе, честно! Бях толкова глупав, че пратих сухоземен смотаняк да вземе котките. Трябваше да пратя котките да ми докарат сухоземен смотаняк! Те нямаше да ме разочароват!
— Виж, със сигурност, когато стигнем в Порт Продигал…
— „Когато“ е нагло предположение, Леоканто. Защото много преди това екипажът ще загрее, че котките ни не са просто срамежливи, а въображаеми! Ако решат, че котките са измрели, ще ни сметнат за прокълнати и ще изоставят кораба, щом докоснем суша! Ако обаче липсата на смрадливи трупчета ги наведе на мисълта, че шибаният им капитан не е взел котки, ще те обесят на някой нок.
— Ох…
— Да не мислиш, че се шегувам? Те ще вдигнат бунт. Ако видим друго платно на хоризонта в която и да било посока, трябва да го погнем! И да влезем в битка. И знаеш ли защо? За да им вземем проклетите котки! Преди да е станало късно.
Калдрис въздъхна, преди да продължи, и изведнъж сякаш се състари с десет години.
— Ако към нас приижда буря от края на лятото, тя ще се движи на северозапад, по-бързо, отколкото можем да плаваме. Ще трябва да минем през нея, защото не можем да я надбягаме, като хукнем на изток. Тя пак ще ни настигне, и само дето ще ни настигне скапани. Проклет да съм, ще направя каквото мога, но довечера се моли в каютата си за едно.
— За какво?
— От проклетото небе да завалят котки.
16
Разбира се, тази нощ не падна никакъв удобен дъжд от мяукащи създания и когато Арки излезе на квартердека на другата сутрин, грозна, призрачно сива мъгла бе надвиснала над южния хоризонт като сянката на разгневено куче. Яркият медальон на слънцето, издигнало се в инак ясното небе, само я правеше да изглежда още по-зловеща. Десният борд на палубата се беше килнал още повече нагоре, а вървенето по левия беше все едно изкачване по малък хълм. Вълните плющяха по корпуса и се разбиваха на пръски, и изпълваха въздуха с мириса и вкуса на сол.
Джийн обучаваше малка група моряци да боравят с мечове и пръти в средата на палубата. Локи кимна разбиращо, сякаш забелязваше всеки нюанс от тренировката им и я одобряваше. Той обиколи палубата на „Червеният вестоносец“, като поздравяваше моряците по име и се опитваше да забрави чувството, че погледът на Калдрис прогаря дупки на гърба на туниката му.
— Добро ви утро, капитане — измърмори морският майстор, когато Локи дойде при кормилото. На ярките слънчеви лъчи Калдрис приличаше на таласъм — косата и брадата му бяха още по-бели, очите — хлътнали дълбоко сред тъмните сенки, а всяка бръчка по лицето му бе наново прорязана от ръката на Бога, който го притежаваше.
— Спал ли си тази нощ, мастер Калдрис?
— Странно, но не можах да мигна, капитане.
— Трябва да си починеш по някое време.
— Да, а корабът трябва да остане над водата, или поне съм чувал да го предлагат.
Локи въздъхна, обърна се с лице към носа и се загледа в притъмняващото небе на юг.
— Буря в края на лятото, осмелявам се да предположа. През доста от тях съм минал навремето. — Говореше със силен, нехаен глас.
— Съвсем скоро ще минете през още една, капитане.
Локи прекара следобеда в преброяване на запасите в главния трюм заедно с Мал като писар, който драскаше чертички по малка восъчна табличка. Промъкнаха се през гора от осолено месо в промазани платнени торби, окачени на гредите в трюма, които се клатеха все по-силно заедно с корпуса на кораба. Трюмът вече беше още по-влажен, защото екипажът постоянно висеше тук. Онези, които бяха склонни да спят по на открито под бака, го бяха изоставили, щом стана ясно, че времето ще се влоши. Локи бе убеден, че подушва пикня — някого или твърде го мързеше, или го беше твърде страх да изпълзи навън и да ползва лайняните въжета. Можеше да стане много грозно.