Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
279 Приятно ми е да се запознаем (ит.). – Б. р.
280 Град на юг от Барселона. – Б. пр.
* * *
Докато не седнахме един срещу друг, не си проговорихме. Четирийсет и пет минути неподдаващо се на оценка мълчание, защото това русо-синьо момиче го беше объркало напълно. Щом седнаха, след като бяха поръчали и чакали, отново мълчаливо, да им донесат първото ястие, Лаура нави на вилицата снопче спагети и те моментално изпопадаха.
– Голям негодник си – каза, преди да всмукне, наведена над чинията, единствения оцелял много дълъг спагет.
– Аз?
– С теб разговарям, да, ти.
– Защо?
– Нито съм ти адвокатка, нито ти трябваше това. – Остави вилицата в чинията. – Впрочем забелязах, че продавате антики.
– Аха.
– Защо не ми каза предварително?
– Трябваше да си мълчиш.
– Никой не благоволи да ми даде брошурата с инструкции за това пътуване.
– Извинявай, моя е вината.
– Ясно.
– Но ти се справи много добре.
– Е, исках да проваля всичко и да избягам, защото си мръсник.
– Права си.
Лаура успя да улови още един от спагетите и вместо думите й да ме разтревожат, ми хрумна, че с това темпо никога няма да си изяде порцията. Исках да й обясня сега това, което не й обясних предварително:
– Майка ми остави много точни инструкции как да продам магазина на Даниела. Даже посочваше как да я гледам и с какво изражение.
– Ти, така да се каже, играеше театър.
– В известен смисъл, да. Но ти ме надмина.
И двамата гледаха в чиниите си, накрая Адриа остави вилицата и закри пълната си уста със салфетката.
– Стойността на тежестта на историята! – каза и избухна в смях.
Вечерята продължи все така изпъстрена с големи петна мълчание. Стараеха се да не се гледат в очите.
– Значи, майка ти написа брошура с инструкции.
– Да.
– И ти ги прилагаше.
– Да.
– Забелязах, че си... не знам, различен.
– В какъв смисъл?
– Не какъвто си обикновено.
– Какъв съм обикновено?
– Няма те. Винаги си някъде другаде.
Мълчаливо гризяха маслините, без да знаят какво да си кажат, докато чакаха десертите. Накрая Адриа каза не знаех, че е такава ясновидка.
– Кой?
– Майка ми.
Лаура сложи вилицата на масата и го погледна в очите:
– Знаеш ли, че се почувствах използвана? – продължи. – Схвана ли, след всичко, което ти казах?
Погледнах я внимателно и видях, че синият поглед е овлажнял. Горката Лаура казваше голямата истина за своя живот, а аз не исках да я разбера.
– Извинявай. Не можех да го направя сам.
* * *
Онази нощ с Лаура се любихме много нежно, много внимателно, като че се страхувахме да не се нараним. Тя разгледа заинтригувана медальона, който Адриа носеше на врата, но не каза нищо. После се разплака и тогава за пръв път засмяната Лаура разкри пред мен вечно съпътстващата я доза тъга. Не ми разказа за любовните си мъки. И аз си премълчах.
След като се разходихме из музеите на Ватикана и се възхищавахме мълчаливо повече от час на Мойсей281 в базиликата „Сан Пиетро ин Винколи“, праотецът пристъпи напред, със скрижалите на Завета в ръка, и като се приближи до своя народ и видя, че се кланя на златния телец и танцува около него, стисна гневно каменните плочи, където Яхве беше издълбал с Божие писмо точките на споразумението, новия съюз с неговия народ, и ги хвърли на земята и те се разбиха на парчета. Докато Аарон се навеждаше да вземе едно парче с остри ръбове, нито много голямо, нито много малко, за да си го прибере за спомен, Мойсей се провикна сбирщина мързеливци, какво, по-дяволите, правите, кланяте се на лъжливи богове, щом само обърна гръб, нещастници такива! И богоизбраният народ каза прости ни, Мойсей, няма повече така да правим. Не аз трябва да ви простя, а милостивият Бог, срещу когото съгрешихте, като се кланяхте на лъжливи идоли. Само заради това заслужавате да ви убият с камъни. Всички. А когато излязоха на ослепителното римско слънце по пладне, мислейки за камъни и строшени плочи, хрумна ми, ей тъй, без никаква връзка, как преди един век, през хиляда двеста и деветдесета година от мюсюлманското летоброене, в малкото градче Ал-Хисв се родило едно ревливо момиченце с лице, грейнало като луната, и майка му, като го видяла, казала тази моя щерка е дар от Аллах, Милостивия, красива е като луната и сияйна като слънцето, а бащата, Азизадех търговецът, като видял колко е отпаднала съпругата му, казал, криейки тревогата си, как искаш да я наречем, моя съпруго, и тя отговорила ще се казва Амани и жителите на Ал-Хисв ще я знаят като красивата Амани; останала без сили, сякаш се били изчерпали от изречените думи; а нейният съпруг Азизадех, с горчиви сълзи в тъмните очи, след като се уверил, че всичко е наред, дал една бяла монета и кошница фурми на жената, която била бабувала; погледнал тревожно съпругата си и черен облак преминал през мислите му. С пресеклив глас майката изрекла Азизадех, ако умра, пази добре в моя памет златния накит.