![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Сред охканията и вайканията се чуваха и безполезните увещания от онези, които го жалеха:
– Спри, юнако!... Стой мирно, лъве!... Чакай, смелчаго!
Алехандро чувстваше, че пипалата на октопода го стягат все повече и повече. Мяташе се неистово, искаше да се изтръгне. С последни сили извъртя един ритник, чу се сърцераздирателен вик:
– Ох, майчице!
Каквото и да правеше, не можеше да се освободи от пипалата на октопода.
– Съборете го на земята! – викна някой.
– Вържете го! – заповяда друг. – Вържете го здраво! Иначе тоя ще нарани и себе си!
Почувства, че губи сили. Омаляха му и ръцете, и краката. Само болката, онази ужасна болка, продължаваше да дълбае в мозъка му като червей.
– Пуснете ме! – изкрещя.
Но не си чу гласа. „Може само да съм помислил, че крещя“.
– Утихва!
– Не му вярвайте! Сигурно е номер!
– И номер да е, какво от това, сержант? Така го вързахме, че даже се чудя как ще го развържем!
Гласовете отслабваха и се отдалечаваха от Алехандро.
Внезапно над главата му висна сянката на някакъв човек – така поне му се стори. Лицето му сякаш беше забулено от облаци. Чу нечий глас:
– Ех, юнако!
– Сержант, какво го жалиш тоя? Без малко да ни изтрепе всички, говедото му ниедно!
– Не говори така! – възпротиви се забуленият образ. – Грехота е! Епилептична криза е! Не е на себе си!
– Какво ме засяга! И без това неверникът не му е оставил разум. Не виждате ли как гледаше, като луд!
Алехандро усети, че всеки миг ще загуби съзнание. Знаеше вече какво следва. Мятанията свършваха, започваха кошмарите.
– Аги, колко пъти ви го казах! – обади се някой от по-задните мъже. -Махнете го тоя човек от нас. Някоя нощ ще ни пререже гърлата, до един! Изпадне ли в криза, притъмнява му пред очите! Ето на! Така беше и преди малко! Като извадена от ножницата си кама. Няма да миряса, докато не вземе душата на някого.
Като извадена от ножницата си кама!
На Алехандро това сравнение му хареса. То отекна в мозъка му хиляди, милиони пъти.
„Като извадена от ножницата си кама! Като извадена от ножни... Пази се от камата...“
„Такъв съм!“ – си каза Алехандро.
Дори и вътрешният му глас прозвуча като съскане на змия, забеляза го. „Аз съм камата на разплатата! Само че не е ясно кого ще убивам!...“ Загуби съзнание. Гласовете и шумотевицата изчезнаха.
***
Алехандро отново ги виждаше. Беше приковал поглед в пристана долу. Имаше ясното съзнание, че сънува. Случваше се почти всяка вечер и затова белосаните с вар къщи, тесните улици, зелените ливади по хълмовете, онова ухание – всичко му изглеждаше близко. Познаваше и уханието. Долавяше го във всеки свой сън, но въобще не можеше да си спомни как го наричаше. Ненадейно му просветна: „Мащерка“. Ами да, това беше мащерката!... Като дете се изкачваше по тези стръмни чукари да я бере от бодливите храсталаци, ръцете му миришеха и* тях. Допря длан до носа си, стори му се, че усеща мириса на прясно набрана мащерка. Пое дълбоко дъх. Нямаше да се пита повече къде и кое е това място от съня му. Защото го познаваше. Там миришеше на мащерка и на море. Като в неговото село. И си каза: „Това е моето село!“
Седеше на една скала. Усещаше вятъра в косата си, но и косъм от главата му не помръдваше. „Нали е сън! – реши. – Куп глупости и небивалици“.
Взираше се в паянтовия дървен пристан между крайбрежните скали. Вълните се разбиваха по камъните, а после във вид на синкава пяна се нахвърляха върху дъските на пристана. Докъдето поглед стигаше, морето беше съвършено безлюдно. До хоризонта не се мяркаше дори едно платно.
Запита се: „Дали ще се появи жената, която все ме зове?“ Чакам я. Тя присъстваше във всеки негов сън. Не виждаше лицето й, но Алехандро знаеше, че я познава. Усещаше, че я познава вътре в себе си, в дъното на душата си.
Обърна се и погледна към нагиздените със зелени морави възвишения. Ето, това е целият ми свят. Зад билата зелените хълмове се сливаха с небосвода. А отпред, хей там, със същия този небосвод пък се сливаше морето... „Моят свят! – си каза той. – Притиснат между земята и небето, между небето и морето!“
Обърна се отново към пристана и се вкамени. Панически скочи на крака. Беше огромен галеон с издут като корем корпус. С вдигнати платна! Стъписа се. Толкова дълбоко ли беше морето при пристана? Само че пристанът беше изхвърлен върху скалите. Как ли беше акостирал на брега огромният галеон, без да пусне котва? Алехандро пак се присмя на себе си: „Ами нали е сън, сън! В сънищата всичко е възможно!“
За миг позна галерата. Флагманският кораб на Хъзър Реис! Галерата на прага!
Мушна ръка в колана си, но дъхът му секна. Някой стоеше изправен върху дъсчения пристан. „Жена! Ето я, дойде! Тя пак дойде!“ Явно беше слязла там от галерата. Стоеше гърбом и затова не можа да види лицето И каква изящна и стройна фигура! Подхванати от вятъра, краищата на аления й шал се размахваха като разперени криле.