Фурията на принцепса

Един от восъчните паяци се приближи, плъзгайки се по земята към тях. Разбира се, имаше прекалено много крака за истински паяк, но това беше най-близкото, което Тави можеше да измисли, за да опише неговата форма и движения. Тялото му беше покрито с полупрозрачен бял хитин и той беше приблизително с размера на средно голямо куче, тежащо някъде между тридесет и пет и четиридесет фунта, въпреки че дългите крайници го караха да изглежда по-голям. Редица гланцови очи блестяха в зелено върху главата му, точно над основата на чифт дебели, подобни на тръни мандибули — зъби, за които Тави знаеше, че съдържаха бързодействаща опасна отрова.

Без да се замисли, Тави сложи ръка върху дръжката на меча.

Огромната ръка-лапа на Варг легна върху неговата.

— Чакай — изръмжа канимът. — И не мърдай.

Тави погледна към канима, а после — отново към паяка. Съществото беше само на десетина фута разстояние. Със сигурност щеше да ги забележи до повредения кроач и да вдигне тревога. Докато Тави гледаше, паякът рязко се насочи към тях, завъртя се на многобройните си крака и започна възбудено да се люлее нагоре-надолу — предшественик на свирещите писъци, с които щеше да предупреди останалата част от ворда.

Преди да успее да издаде звук, нещо изскочи от мрака под дебелите клони на паднал бор, покрита с тъмна козина размазана сянка, която се стрелна в пълна тишина и удари восъчния паяк като камък от древен римски катапулт.

Паякът беше влачен на шест фута по кроача, краката му безпомощно биеха във въздуха, а нападателят му яростно скъса мястото на съединяване на главата с тялото.

Преди Тави да успее да съобрази, че това е нападение, съществото откъсна главата на паяка от тялото и то падна на повърхността на кроача, потръпвайки и размахвайки крака.

Тави примигна. Животното, което уби восъчния паяк, седна върху трупа му. То имаше тъмна козина и дълго, гъвкаво тяло.

Крайниците му бяха силни, здрави и преминаваха в лапи с нокти, като при пума.

Главата му обаче приличаше повече на вълча или мечешка, с широка уста, пълна с остри — и очевидно ужасяващо ефективни зъби — на това, което приличаше на невероятно мощни челюсти.

Тави го разпозна като смъртоносен хищник, когато го видя — макар да тежеше не повече от восъчен паяк, той се разправи с ворда, все едно е заек.

Звярът обърна искрящите си жълти очи към Тави и Варг и мълчаливо оголи впечатляващите си, обагрени в зелено зъби.

— Не го гледай в очите — тихо изръмжа Варг. — Бавно отстъпи. Не вдигай ръце.

Тави погледна канима и двамата започнаха да отстъпват. Тави се огледа и видя, че другите каними ги наблюдават, а ръцете им сами изтеглят оръжията си. Ловците не бяха загубили самообладание, когато вордът приближи към тях, но това същество очевидно заслужаваше повече уважение.

След като Тави и Варг се изравниха с ловците, всички продължиха заедно да се оттеглят, докато не се отдалечиха на около петдесет-шестдесет ярда от мястото на убийството — едва тогава ловците сякаш се отпуснаха и прибраха оръжията си.