Фурията на принцепса

— Ах — каза Исана. — Не съм изпращала Ария при вас, сър. Ако тя е говорила с вас, направила го е по свое желание.

Тя се замисли за секунда, след което добави:

— Това е типично за нея, струва ми се.

Устните на Рокус се извиха в усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото радост, и той поклати глава.

— Тя не можа и вас да откаже, нали?

— Нещо подобно — съгласи се Исана.

— Дойдох, за да ви дам шанс да си тръгнете — каза Антилус с твърд тон, думите му бяха подчертано неутрални. — Вземете Рари и лейди Ария и напуснете земите ми. Няма да споменем за вашето предизвикателство. На никого.

Исана обмисли предложението за момент. Това беше значителен жест. Много хора от южните райони на Империята често се присмиваха над склонността на по-консервативната част енергично да защитават такива понятия като чувство за лична доблест, но факт е, че в разкъсвания от войната север те са жизненоважно качество. Без лична смелост в лицето на врага — и което беше още по-важно — вярата на неговите легионери в тази смелост — Рокус Антилус би се сблъскал с множество проблеми, които иначе биха могли да бъдат избегнати. На бойното поле хората не можеха да си позволят да проявяват малодушие, смелостта им сама по себе си беше оръжие, толкова смъртоносно за врага, колкото мечовете и стрелите.

Предлагайки на Исана просто да си тръгне, Рокус рискуваше да покаже на хората си лекомислено отношение към приетото предизвикателство — особено след сблъсъка на магиите им пред стените по-рано същия ден. Несъмнено, ако Исана си тръгне тихо и никой повече не спомене нищо за това, щетите щяха да бъдат сведени до минимум, но тогава със сигурност ще тръгнат слухове.

Тя предположи, че от гледна точка на Рокус това има смисъл. Човекът просто не можеше да признае, че заплахата пред Империята е по-голяма от тази, на която беше отдал целия си живот — и животът на кой знае колко още негови легионери.

— Съжалявам — каза тя спокойно. — Не мога да го направя.

— Вие сте силна — каза той със същия откъснат, безстрастен тон. — Ще ви отдам дължимото. Но вие не сте по-силна от мен.

Той се втренчи в нея.

— Ако отидете докрай, аз ще ви убия. Не си мислете, че няма да го направя.

Исана посочи масата.

— Вие видяхте докладите. Знаете заплахата.

Неговите черти се промениха едва доловимо, ставайки по-твърди.

— През целия си живот водя война, за да могат хората на юг да живеят спокойно. Погребвах мъже, за когото там никой не скърби. Виждах опустошени холтове. Знам през какво преминават, ваше височество. Виждал съм го повече от веднъж, заедно с моите хора.

— Тогава това трябва да ви накара повече да искате да го спрете, а не по-малко.

В очите му внезапно блесна гняв.

— Ако махна легионите си от Стената, ледените ще избият хиляди холтъри, които не могат да се защитят. Толкова е просто. Няма значение какво ще се случи с останалата част от Алера, ако ледените решат да ни изтласкат на юг и ни смелят на прах между двама врагове.