Фурията на принцепса

Легионите бяха претърпели огромни загуби — много по-лоши от тези при бунта на Калар или в битките с канимите. В цяла Алера се провеждаше мобилизация, приоритет се даваше на онези млади мъже, които наскоро са напуснали легионите — но на практика всеки мъж в Империята беше отслужил поне един двугодишен мандат в легионите и всички бяха призовани отново да вземат оръжие.

Проблемът, разбира се, беше в осигуряването на оръжия. При напускане на легиона легионерите нямаха право да запазят оръжията и броните си — те ги оставяха за ползване от новобранците, които ще заемат техните места. Повечето легионери се връщаха в своите холтове, където единствените леснодостъпни и нужни оръжия бяха лъковете и евентуално — ловните копия.

В градовете, разбира се, имаше граждански легиони, но те бяха миротворци и следователи, а не войници. Леко бронирани, обикновено по-запознати с бухалките, отколкото с мечовете, те бяха свикнали да действат по съвсем различен начин от армиите на бойното поле. Ставаха по-скоро за организиране на бежански потоци и за предотвратяване на престъпления сред населението, отколкото за реална битка с врага. Лордовете и графовете на градовете обикновено поддържаха малки корпуси от лична стража, но те рядко наброяваха повече от двадесет или тридесет души. По подобен начин имаше и ограничен брой професионални войници, които обикновено обикаляха от работа на работа, изнасяйки търговията с насилие извън твърдата структура на легионите. Но като цяло имаше много по-малко оръжия, отколкото ръце, които да ги размахват, и мирните ковачници в холтовете по цялата Империя отчаяно ковяха стомана за защитата на Алера.

Мисълта за това обезсърчи Исана. Там, в нейния собствен холт — бившия й холт, помисли си тя с тъга — всичко би трябвало да е в трескаво движение. Реколтата е събрана още преди няколко седмици. Старецът Фредерик сигурно е в старата ковачница на Арарис и изработва оръжия вместо подкови. Децата би трябвало да събират тънки клонки, да ги чистят и подреждат в снопове, докато по-големите им братя и сестри са били научени как да закрепят пера, да правят прорези в краищата на стрелите и да закрепват в тях върховете.

Исана наведе глава и остави докладите настрана. Беше видяла какво може да направи войната с холтовете в долината Калдерон. Беше видяла изклан добитък, разрушени постройки, захвърлени осакатени тела. Досега Исанахолт беше избягвал косата на Смъртта. Но това можеше лесно, толкова лесно, да бъде собствения й холт, унищожен, собствените й сгради, собствените й хора, натрупани в тъжни купчини празна плът на окървавената земя.

Беше ли егоистично да се тревожи за хората от собствения си холт, когато толкова много други холтове са в опасност? Когато толкова много други холтове вече бяха унищожени от врага? Тя беше провъзгласена за Първа лейди. Тя имаше отговорност към много повече хора, отколкото хората от един малък холт, макар че и те бяха алеранци.

Освен това, имаше ли наистина някакъв избор? Би ли могла да не се страхува за тях?