Фурията на принцепса

— Той те нарече Рари — каза Исана, без да се обръща.

Не трябваше да го вижда, за да разбере, че леко усмивка пробягва по недокоснатата част на лицето му.

— Бях в първи курс в Академията, а той и Септимус бяха във втори. Постоянно се влачех след тях. Рокус ми купи първото… — той се прокашля и тя усети лекото смущение, излъчвано от него — питие.

Исана тръсна глава и беше доволна от усмивката на лицето си.

— Преди цели тридесет години. А сякаш е минало съвсем малко време.

— Времето тече — отговори Арарис. — Но наистина. Аз също не чувствам, че е било толкова отдавна.

Устните му се извиха в усмивка.

— Но после усещам болката в коленете и виждам в огледалото сивите нишки в косата си.

Тя се обърна и го погледна. Той се облегна на вратата, скръстил крака и сложил ръце на гърдите си. Исана отиде до него и леко прокара ръка през косата му, изглаждайки среброто, което беше поръсило тъмната му коса.

— Според мен си красив.

Той хвана ръката й и нежно целуна пръстите й, преди да прошепне:

— Ти не си на себе си.

Усмихвайки се, тя поклати глава и се притисна към Арарис, полагайки глава на бронираните му гърди. Миг по-късно той я прегърна.

— Поемаш ужасен риск — каза й той.

— Нямам голям избор — отговори тя. — Само с помощта на Рокус Защитните легиони могат да бъдат отведени на юг. Познаваш този човек. Мислиш ли, че той е способен да убие хладнокръвно невъоръжена жена?

— Когато го познавах, не. Но той вече не е човекът, който беше на младини — каза Арарис. — Станал е по-суров. По-твърд. Знам, че искаш да се опиташ да стигнеш до него, Исана, но, кървави врани…

Исана не каза нищо, само го прегърна.

— Може би трябва да обмислиш предложението му — каза Арарис. — Може би има друг начин.

— Например?

— Отведи го на юг. Нека сам да види ворда. Четенето на доклади е едно. Да видиш всичко със собствените си очи — съвсем друго.

Исана си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Няма полза от отворените очи, когато умът зад тях е затворен.

Арарис я погали по косата.

— Вярно е.

— И… и няма време.

„Защо тече толкова бързо, когато най-много се нуждаеш от него?“

— Ако той… те нарани — спокойно каза Арарис, — аз ще го убия.

Тя вдигна рязко глава и срещна погледа му.

— Не бива.

Обезобразеното му лице беше напълно неподвижно.

— Не бива?

Тя обхвана лицето му с ръце.

— Смисълът на това е да се достигне до сърцето му, Арарис. Той е изградил слоеве и слоеве защита около емоциите си — и бидейки тук, е лесно да се разбере защо. Насочил е страстта си към защита на своите хора, борба със заплаха, която е точно тук, пред него. Дори и да умра, опитвайки се да стигна до него, мога да постигна целта си. Мисля, че под белезите и външната безчувственост се крие достоен човек. Ако кръвта ми е необходима, за да ги отмие, така да бъде.