Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Пътят за Ерчестър бе истинска река от кал. Конят напредваше с огромни усилия — едва измъкваше копита от лепкавата тиня.

Градската порта беше отключена. Притвореното крило се отвори от лекото побутване на Мириамел и тихичко проскърца. Принцесата зашляпа обратно през изровените от фургоните коловози и отново яхна коня. Влязоха между входните кули под неспирно ръмящия от прихлупеното сиво небе дъжд.

— Няма никаква стража — прошепна тя.

— И изобщо не се вижда никой.

Току зад вратата се беше проснал Площадът на битките, обширно павирано с овални камъни пространство със затревена площадка в центъра, арена на безброй паради и тържества. Сега беше пуст, с изключение на няколкото мършави кучета с щръкнали ребра, които ровеха из боклуците в началото на една от улиците. Площадът, изглежда, отдавна не се използваше, забравен от всички освен от уличните псета. Дъждът къдреше повърхността на широките вади. Затревената площ беше занемарена, осеяна с кални следи.

Тропането на конските копита привлече вниманието на кучетата. Те вторачиха внимателни мрачни погледи, езиците им бяха провиснали. След малко глутницата се обърна и зашляпа по улицата — отдалечаваше се.

— Какво се е случило? — учуди се Мириамел.

— Е, не е трудно да отгатнем — отвърна Бинабик. — Ти видя и други околни градове и села, а аз прекосих опустелите снежни земи на север. А това място, както знаеш, е най-близко от всички до случилото се в Хейхолт.

— Но къде са отишли всички? От Станшайър, от Хасу Вале, от… от тук? Не могат да изчезнат просто ей така.

— Някои са измрели поради лошите реколти, а други са тръгнали на юг, предполагам. Тази година беше ужасна дори за нас, които знаем нещичко за онова, което се случва. Тукашните обитатели сигурно са си помислили, че са преследвани от някакво проклятие.

— О, милостива Елисия. — В мъката й се прокрадваха гняв и съжаление. — Какво е направил баща ми?

Бинабик само поклати глава.

Щом тръгнаха по широкия Главен път, най-после се появиха някакви признаци на живот: през пролуките на спуснатите капаци на няколко прозореца потрепваше светлинка, а по-нагоре по улицата се тресна някаква врата. На Мириамел й се стори, че до слуха й достигна нечия молитва, но не можа да си представи, че жив човек би могъл да произведе подобни звуци — заприличаха й по-скоро на тягостния стон на самотен призрак.