Деца от кръв и кости [bg]

Гърлото ми пламва от страх, който преглъщам като горчилка. Не би го направил. След всичко, което преживяхме, не би могъл. Ако е искал да ме предаде, имаше безброй възможности. Можеше да избяга със свитъка, без да отнема живота на толкова невинни хора.

Лицето на Тзеин е изместено от лицето на Амари, чиито очи са изпълнени със съчувствие. Или брат ми всеки момент ще ни предаде, или се случва нещо друго.

През омразата се появяват усмивката на Инан и топлият му поглед, преди да се целунем. Но той потъмнява, извива се и пламти, а след това се увива около шията ми, приемайки формата на ръцете му, и стиска силно…

Не!

Боря се със сълзите. Затварям очи, спомняйки си как ме държеше в прегръдките си. Той ме спаси. Два пъти. И се опита да ме спаси още веднъж. Не е направил това. Не би могъл.

Чува се изтракване.

Първият катинар на вратата се отключва и аз се подготвям за болката, опитвайки се да мисля за последните хубави неща, които са ми останали.

Поне Тзеин е жив. Поне двамата с Амари оцеляха. При бързината, с която може да тича Найла, не може да не са се измъкнали. Трябва да се съсредоточа върху това. Поне едно нещо се получи както трябва. И тате…

Очите ми се пълнят със сълзи, когато си помислям за усмивката му, която се молех да мога отново да видя. Когато научи, тате никога вече няма да се усмихне.

Затварям очи, а сълзите започват да падат, щипейки ме като миниатюрни ножове. Надявам се да е мъртъв.

Надявам се никога да не изпита тази болка.

Последният катинар се отключва и вратата се отваря със скърцане. Аз се стягам.

Но когато на вратата застава Инан, цялата ми вътрешна защита рухва.

Когато малкият принц влиза с по един помощник от двете му страни, тялото ми подскача във веригите. След като дни го бях гледала в меки кафтани и взети назаем дашики, бях забравила колко студен изглежда в униформата на стражите.

Не…

Търся в него някаква следа от момчето, което ми обеща целия свят. Момчето, заради което едва не се отказах от всичко. Но погледът му е хладен и празен. Тзеин беше прав.

— Лъжец! — крясъкът ми проехтява в килията.

Думите не са достатъчни. Те не могат да поразяват по начина, по който имам нужда да го направят, но в момента не мога да мисля. Сграбчвам металните вериги толкова силно, че те се врязват в кожата ми. Имам нужда от болката, за да ме разсее, иначе няма какво да спре сълзите ми.

— Излезте — нарежда Инан на помощниците си, поглеждайки ме сякаш съм нищо. Сякаш не ме е прегръщал преди часове.

— Тя е опасна, Ваше Височество. Не можем да…

— Това беше заповед, а не предложение.

Стражите се споглеждат, но излизат неохотно. В името на боговете, нима могат да се противопоставят на заповедта на безценния си принц?

Умно. Поклащам глава. Не е трудно да се досети човек защо иска да е сам с мен. Бялата ивица, която грееше така ярко в косата му, е скрита под нов слой боя. Не може да допусне някой да разбере истината за техния малък принц.