Зовът на барабана [bg]

Това вече ме довърши.

— Не се смей! — извиках яростно. — Не смей да се смееш!

— О, не се смея — увери ме той, в опит да овладее лицето си.

— Смееш се! — Ударих го в гърдите. Сега вече наистина се смееше. Ударих го отново, по-силно, и преди да се осъзная, го млатех с юмруци, които издаваха тих тътен по наметалото му. Той хвана ръката ми, но аз сведох глава и го ухапах по палеца. Той извика и отдръпна ръката си.

Огледа за миг белега от зъбите ми, после ме погледна, извил вежда. В очите му още имаше веселие, но поне беше спрял да се смее, копелето проклето.

— Сасенак, виждала си ме полумъртъв поне десетина пъти и не ти трепна окото. Откъде се взе това сега? Аз дори не съм болен.

— Не ми било трепнало окото ли? — излаях насреща му обезумяла. — Мислиш, че не съм се притеснила?

Той потърка с кокалче горната си устна и ме огледа развеселено.

— О, ами разбира се, че си мислех, че си се притеснила. Просто не съм го мислил точно по този начин, признавам.

— Разбира се! Но и няма значение. Ти… ти… шотландец такъв! — Това беше най-лошата обида, за която се сетих. И като не намерих повече думи, се обърнах и се отдалечих.

За нещастие опитът да се отдалечиш с тропот не се получава, когато си бос на тревиста ливада. Стъпих върху нещо остро, изписках и изкуцуках още няколко крачки, преди да спра.

Бях стъпила на някакъв бодил, поне пет-шест трънчета се бяха забили в босия ми крак и в малките дупчици се събираше кръв. Балансирайки на един крак, аз се опитах да ги извадя, проклинайки тихо.

Олюлях се и едва не паднах. Една силна ръка ме хвана под лакътя и ме задържа. Стиснах зъби и приключих с ваденето на трънчетата. Издърпах лакът от него, обърнах се и се отдалечих — вече доста по-внимателно — към мястото, където си бях оставила дрехите.

Хвърлих наметалото на земята и започнах да се обличам с възможно най-голямо достойнство. Джейми стоеше скръстил ръце и ме гледаше мълчаливо.

— Когато Бог изхвърлил Адам от рая, поне Ева е тръгнала с него — рече той, докато аз завързвах панталоните си.

— Да, така е — съгласих се след известна пауза. Той ме погледна косо, за да види дали смятам да го ударя отново.

— О… нали не си яла някое от растенията, които събра сутринта, сасенак? Не, сигурно не си — добави бързо, като видя изражението ми. — Просто се чудех. Майърс казва, че някои докарват ужасни кошмари.

— Нямам кошмари — казах аз прекалено силно, за да прозвучи като истина. Всъщност имах кошмари, макар че поглъщането на халюциногенни растения нямаше нищо общо с тях.

Той въздъхна.

— Ще ми кажеш ли направо за какво говориш, сасенак, или искаш първо да ме измъчиш малко?

Погледнах го кръвнишки, обзета както винаги от порив да се разсмея и желание да го ударя с тъп предмет. После вълна от отчаяние заглуши и смеха, и гнева. Раменете ми се отпуснаха пораженчески.