Каменният кръг [bg]

Той сведе очи към перваза и започна да чопли една треска.

— Да, ясно. Е… трябваше да съм мъртъв. — Усмихна се безрадостно, втренчен в треската. — Положих всички усилия. — Пак ме погледна. — Как разбра, че не съм мъртъв? И къде да ме намериш?

— Помогнаха ми. Един млад историк на име Роджър Уейкфийлд намери документите; проследи те до Единбург. И когато видях „А. Малкълм“, разбрах… помислих си… че може да си ти — добавих плахо. Щяхме да имаме достатъчно време за подробностите.

— Да, разбирам. И после дойде. Но все пак… защо?

Взирах се в него, без да продумам. Сякаш имаше нужда от свеж въздух или за да прави нещо, той махна резето на капаците и ги отвори наполовина, а в стаята нахлу шумът от плисък на вода, студ и свежият аромат на дъжд.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да остана? — казах накрая. — Защото ако е така… знам, че вече си имаш свой живот… може би имаш… други връзки… — С неестествено изострени сетива чувах тихите шумове от къщата под нас, дори над шума на бурята и бумтенето на собственото ми сърце. Дланите ми бяха влажни и аз ги избърсах тайничко в полите си.

Той се извърна от прозореца да ме погледне.

— Господи! Да не те искам? — Беше пребледнял и очите му блестяха неестествено. — Изгарям за теб от двайсет години, сасенак — каза тихо. — Нима не го знаеш? Господи! — Вятърът развяваше косата му и той я отметна нетърпеливо назад. — Но вече не съм мъжът, когото познаваше преди двайсет години, нали? — Извърна се с жест на раздразнение. — Сега се познаваме дори по-малко, отколкото преди да се оженим.

— Искаш ли да си отида? — Кръвта бумтеше в ушите ми.

— Не! — Извъртя се бързо към мен и ме сграбчи за рамото, а аз неволно се отдръпнах. — Не — каза по-тихо. — Не искам да си отиваш. Вече ти казах, наистина. Но… трябва да знам. — Сведе глава към мен, гледаше ме питащо. — Искаш ли ме? — прошепна той. — Сасенак, ще ме приемеш ли… ще рискуваш ли с мъжа, който съм сега, заради мъжа, когото си познавала?

Усетих огромна вълна от облекчение, примесена със страх. Тя плъзна от ръката му по моето рамо, чак до пръстите на краката, и отслаби ставите ми.

— Твърде късно е да ме питаш това — казах аз и посегнах да докосна бузата му, където вече поникваше брада. Беше мека, като плюш. — Защото вече рискувах всичко, което имах. Но който и да си сега, Джейми Фрейзър… да. Искам те.

Светлината от свещта сияеше синя в очите му, когато той протегна ръце към мен и аз пристъпих в прегръдката му. Опрях лице на гърдите му, беше невероятно да съм в ръцете му — така големи, така твърди и топли. Истински, след толкова години на копнеж по един призрак, когото не можех да докосна.

Той се отдръпна след миг, погледна ме и докосна много нежно бузата ми. Усмихна се леко.

— Куражлийка си като самия дявол, нали? Но ти винаги си била такава.

Опитах да му се усмихна, но устните ми трепереха.

— Ами ти? Откъде можеш да знаеш каква съм аз сега? Не знаеш какво съм правила през тези двайсет години. Може да съм станала ужасен човек!