Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

В този среден пояс на Острова се наблягаше по-малко на обучението, а повече на труда. Валънтайн знаеше, че когато стигне до Третата скала, ще се присъедини към ония, които фактически вършеха делото на Господарката из целия свят; защото чак сега разбра, че повечето послания до света идват не от самата Господарка, а по-скоро от милионите напреднали дякони от Третата скала, чиито умове и души ставаха носители на благоволението на Господарката. Но не всеки стигаше до Третата скала: подразбра, че мнозина от по-старите дякони бяха прекарали десетки години на Втората скала, вършейки административна работа, и нямаха нито надежда, нито желание да поемат по-тежките отговорности на вътрешния пояс.

През третата седмица от пребиваването си на Терасата на предаността Валънтайн бе удостоен — ни най-малко не се съмняваше в това — със сън-покана.

Виждаше се как прекосява оная обгорена пурпурна равнина, която бе помрачавала съня му в Пидруид. Слънцето беше ниско на хоризонта, небето — ярко и сурово, а пред него се простираха две широки планински вериги, издигащи се като исполински издути пестници. В осеяната с нащърбени каменни блокове долина между тях се виждаше последният ръждивочервен проблясък на слънчева светлина, особена мазна светлина, зловеща, по-скоро петно, отколкото сияние. От тази странно осветена долина духаше хладен сух вятър и с него идваха въздишащи, пеещи звуци, нежни печални мелодии, носени от бриза. Валънтайн вървеше с часове, но не напредваше с нито една крачка: планините ни най-малко не се приближаваха, пустинните пясъци се стелеха до безкрайност, докато крачеше, и това последно късче светлина не изчезваше. Силите му се изчерпваха. Заплашителни миражи играеха пред него. Виждаше Симонан Барджазид, Краля на сънищата и тримата му синове. Виждаше страшния грохнал понтифекс, който ревеше на подземния си трон. Виждаше чудовищни аморфиботи, пълзящи лениво по дюните, и зурлите на огромни дхумкари, които се подаваха като свредели от пясъците и душеха въздуха за плячка. Разни същества съскаха, зънкаха и шушнеха; насекоми се рояха на противни облачета; заваля лек дъжд от сух пясък, който се полепваше по очите и ноздрите му. Той беше уморен, готов всеки момент да се признае за победен и да спре, да легне на пясъка и да се остави подвижните дюни да го покрият, но нещо го притегляше напред; из долината сновеше насам-натам лъчезарна фигура, усмихната жена, Господарката, неговата майка, и докато можеше да я вижда там, нямаше да престане да върви напред. Той усещаше топлотата на нейното присъствие, притегателната сила на нейната обич. „Ела — шепнеше тя. — Ела при мен, Валънтайн!“ Ръцете й се протягаха към него през оная ужасна пустиня с чудовища. Раменете му увиснаха. Коленете му се подкосяваха. Той не можеше да продължи, макар и да знаеше, че е наложително. „Господарке — шепнеше Валънтайн, — нямам сили вече, трябва да си почина, трябва да поспя!“ В този миг сиянието между планините стана по-топло и по-ярко. „Валънтайн — извика тя, — Валънтайн, сине мой!“ Той едва държеше очите си отворени. Беше толкова изкусително да легне на топлия пясък. „Ти си мой син — долетя гласът на Господарката от тази невероятна далечина — и аз се нуждая от теб“, и докато изричаше тези думи, той намери нови сили и закрачи по-бързо, а после затича леко по твърдата, покрита с кора пустинна почва, духът му се приповдигаше, стъпката му ставаше по-широка. Сега разстоянията бързо се топяха и Валънтайн я виждаше ясно, тя го чакаше усмихната на тераса от виолетов камък, мъчеше се да го достигне с протегнати ръце, зовеше името му с глас, който звънтеше като камбаните на Ни-моя.