Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

И през нощта му се яви сън, в който той се носеше из басейна като волевант прикрепен за камъните чрез някаква ципа, която бе израсла от краката му, и докато се мъчеше да се освободи, на нощното небе се появи усмихнатото лице на Господарката, която му прошепна: „Ела, Валънтайн, ела при мен, ела“, и ципата се стопи, и той се издигна нагоре и полетя, понесен от вятъра към Вътрешния храм.

Валънтайн предаде съня си на Стауминауп по време на съногадателския сеанс. Тя го слушаше така, като че той й разправяше за сън, в който скубе бурени в градината. За следващата нощ Валънтайн излъга, че е имал същия сън, и тя пак не каза нищо. След една нощ пак разказа този сън и я помоли да му го изтълкува.

Стауминауп отговори:

— Тълкуването на съня ти е, че никоя птица не лети с крилата на друга.

Бузите му поруменяха. Той се измъкна като крадец от стаята й.

Пет дена по-късно Талинот Езулд съобщи, че му е разрешено да се изкачи на Терасата на встъплението.

— Но защо? - попита той Делиамбър.

Врунът отговори:

— „Защо“ е безполезен въпрос, когато се отнася за духовен напредък. Очевидно нещо се е променило у теб.

— Но аз не сънувах законна покана!

— Може пък и да си сънувал — каза магьосникът.

Един от дяконите го поведе пеш по горските пътеки към следващата тераса. Пътят бе същински лабиринт, лъкатушеше заплетено, на няколко пъти се наложи да свърнат в наглед точно противоположна посока. Валънтайн съвсем се обърка, когато след няколко часа излязоха на едно разчистено пространство с огромна площ. На еднакво разстояние от розовите плочи на терасата там се издигаха пирамиди от тъмносин камък, високи по десет стъпки.

И тук животът беше, кажи-речи, същият — черна работа, съзерцание, ежедневно гадаене на сънищата, мизерни аскетични жилищни помещения, еднообразна храна. Но имаше също начало на религиозно обучение, по един час всеки следобед, през който нравствените принципи на Господарката се обясняваха с помощта на елиптични притчи и заобиколни диалози.

Най-напред Валънтайн слушаше всичко това неспокойно. То му се струваше неясно и отвлечено, а и трудно можеше да се съсредоточи върху такива мъгляви въпроси, когато го обладаваше едно непосредствено желание от политическо значение — да се добере до замъка Връхни и да уреди въпроса кой да управлява Маджипур. Но на третия ден му направи впечатление, че това, което дяконът говореше за ролята на Господарката, беше напълно политическо. Валънтайн разбра, че тя е умиротворителна сила, спойка от любов и вяра, която свързва центровете на властта в света. Както и да прилагаше магическите си способности да праща сънища — а не можеше да се вярва на общоразпространения мит, че всяка нощ тя поддържала връзка с душите на милиони хора, — ясно беше, че спокойният й дух утешаваше и облекчаваше планетата. Валънтайн знаеше, че апаратът на Краля на сънищата праща ясни и конкретни сънища, които бичуват виновните и напътстват неуверените, и че посланията на Краля можеха да бъдат страшни. Но както топлотата на океана смекчава климата на сушата, така и Господарката усмиряваше грубите сили, управляващи Маджипур, и сега Валънтайн разбираше, че възникналата около личността на Господарката теология, че била въплъщение на Свята майка, е само метафора за разделението на властта, което първите управници на Маджипур са въвели.