Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Не думай! Сигурно си жонглирал цял живот!

— До миналата година не бях жонглирал.

— Тогава какво те накара да се заловиш с този занаят?

Валънтайн се усмихна.

— Трябваше да се препитавам с нещо, а за празненствата на коронала в Пидруид бяха дошли пътуващи жонгльори, които се нуждаеха от чифт допълнителни ръце. Те ме научиха бързо, както и аз мога да науча теб.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ето — каза Валънтайн и подхвърли на чернобрадия един от плодовете, с които жонглираше, твърд зелен бишауар. — Премятай го известно време от ръка на ръка, за да разкършиш пръстите си. Трябва да усвоиш няколко основни положения и известни навици на възприемане, които изискват практика, а после…

— С какво се занимаваше, преди да станеш жонгльор? — запита Фарсал, подхвърляйки плода.

— Скитах — каза Валънтайн. — Ето: дръж си ръцете по този начин…

Той обучава Фарсал половин час, опитвайки се да го тренира така, както Карабела и Слийт го бяха учили в пидруидската странноприемница. Това беше добре дошло като развлечение в този спокоен и еднообразен живот. Фарсал имаше пъргави ръце и зорки очи и усвояваше бързо, макар и не толкова бързо, колкото се бе учил Валънтайн. За няколко дни усъвършенства повечето от основните умения и можеше да жонглира криво-ляво, макар и не изящно. Беше общителен и приказлив човек, който непрекъснато поддържаше разговора, докато подхвърляше бишауарите от ръка на ръка. Каза, че бил родом от Ни-моя; дълги години се занимавал с търговия в Пилиплок; напоследък го хванала душевна криза, която го хвърлила в смут, а после го подтикнала да дойде на поклонение на Острова. Разказваше за женитбата си, за непрокопсаните си синове, как печелел и губел огромни състояния на игралните маси; искаше да узнае всичко и за Валънтайн, за семейството му, за амбициите му, за причините, поради които идва при Господарката. Валънтайн отговаряше на тези въпроси колкото можеше по-правдоподобно и отклоняваше най-неудобните със съчинени набързо дисертации върху жонгльорското изкуство.

В края на втората седмица — работа, учение, съзерцание, свободни минути, прекарвани в жонглиране с Фарсал, постоянна и неизменна програма — Валънтайн усети как отново го обзема безпокойство, копнеж да продължи по-нататък.

Нямаше представа колко са терасите — девет? деветдесет? — но ако прекарваше на всяка от тях по толкова много време, можеха да минат години, докато се добере до Господарката. Трябваше да намери някакъв начин да съкрати процеса на изкачване.

Явно нямаше полза да се преструва, че му се явяват сънища-покани. Помъчи се да залъже Силимейн, тукашната си гадателка, със съня си за басейна, но й направи не повече впечатление, отколкото на Стауминауп. Опитваше се през периодите на съзерцание и когато заспиваше вечер да се добере до съзнанието на Господарката и да я помоли да го покани. Но и от това не излезе нищо.