Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Събуди се и гласът й още звучеше в главата му.

Беше зора. Чудна енергия обливаше душата му. Стана и се спусна при големия аметистов басейн, който служеше за баня на Терасата на предаността, и се гмурна смело в студената изворна вода. След това закрачи бързо към стаята на Менезипта, тукашната си съногадателка, стегната, стройна личност с искрящи тъмни очи и опнато, слабо лице, и й изля съня си в дълъг поток от думи.

Менезипта седеше и мълчеше.

Студеното й държане охлади въодушевлението на Валънтайн. Спомни си как бе ходил при Стауминауп на Терасата на изпитанието с лъжливия сън-покана за волеванта и колко бързо Стауминауп бе отхвърлила този сън. Но тук нямаше лъжа. Нямаше го Делиамбър, за да омагьоса съзнанието му. Накрая Валънтайн каза:

— Може ли да помоля за преценка?

— В съня има познати отсенки — отговори Менезипта спокойно.

— Само това ли можеш да кажеш за него?

Изглежда, се забавляваше.

— Какво повече искаш да кажа?

Валънтайн стисна отчаяно пестници.

— Ако някой дойде при мен да му изтълкувам такъв сън, ще го нарека сън-покана.

— Много добре.

— Съгласна ли си? Ти би ли го нарекла сън-покана?

— Ако това ти се хареса.

— Не става дума за харесване — каза Валънтайн раздразнен. — Или сънят е сън-покана, или не е. Ти какво мислиш?

Усмихвайки се лукаво, съногадателката отвърна:

— И аз наричам съня ти сън-покана.

— А какво да правя сега?

— Сега ли? Сега имаш да изпълняваш сутрешните си задължения.