![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
Запита съседите си в трапезарията откога се намират на Терасата на встъплението.
— От две години — каза един.
— От осем месеца — отвърна друг.
Изглежда, това не ги вълнуваше.
— А ти? — попита той Фарсал.
Фарсал отговори, че пристигнал само няколко дена преди Валънтайн. Но не изпитвал чак такова нетърпеливо желание да продължи нататък.
— Няма защо да се бърза, нали? Където и да сме, ние служим на Господарката, не е ли така? Тъй че няма значение на коя тераса си.
Валънтайн кимна. Не смееше да възразява.
Към края на третата седмица му се стори, че далеч в стаджовата нива му се мярна Виноркис, който работеше там. Но не беше сигурен — наистина ли мустаците на този хджорт имаха оранжев отблясък? — пък и разстоянието беше толкова голямо, че едва ли щеше да го чуе, ако му викнеше. На другия ден обаче, когато Валънтайн стоеше близо до басейна и жонглираше небрежно с Фарсал, забеляза Виноркис, безспорно Виноркис, който гледаше от другата страна на площада. Валънтайн се извини и закрачи натам. След като толкова седмици беше разделен тук от старите си другари, дори хджортът представляваше отрадна гледка.
— Значи ти си бил в стаджовите ниви — каза Валънтайн.
Виноркис кимна.
— През последните дни няколко пъти ви зърнах бегло, милорд. Но терасата е толкова огромна… че все не успявах да се приближа до вас. Кога пристигнахте?
— Около една седмица след теб. Има ли тук и други от нашите?
— Не, доколкото ми е известно — отговори хджортът. — Шанамир беше, ала продължи нататък. Виждам, че не сте загубили ни най-малко жонгльорската си сръчност, милорд. Кой е партньорът ви?
— Човек от Пилиплок. Действа много бързо с ръцете.
— И с езика ли?
Валънтайн се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Разправяли ли сте на този човек много за миналото си, милорд, или за бъдещето си?
— Не, разбира се. — Валънтайн се вторачи. — Но, Виноркис! Невъзможно е точно тук, на Острова на самата Господарка, да има шпиони на коронала!
— Защо пък да няма? Толкова ли е трудно да се проникне на това място?
— Но защо смяташ…
— Снощи, след като ви съзрях в нивите, дойдох тук да се осведомя за вас. Един от тия, с които разговарях, беше вашият нов приятел, милорд. Попитах го познава ли ви и той започна да разпитва мен. Дали съм ваш приятел, познавал ли съм ви в Пидруид, защо сме дошли на Острова и тъй нататък, и тъй нататък. Милорд, аз се безпокоя, когато непознати задават въпроси. Особено на това място, където ни учат да страним от другите.
— Може би си прекалено подозрителен, Виноркис.
— Може и така да е. Но все пак се пазете, милорд.
— Ще се пазя — отвърна Валънтайн. — Той няма да научи от мен нищо повече от това, което вече е узнал. А то е само няколко жонгльорски номера.
— Той може да знае вече твърде много за вас — каза хджортът мрачно. — Но нека и ние го следим така, както той следи вас.
Мисълта, че дори тук може да е под наблюдение, го разтревожи. Нима никъде нямаше убежище? Валънтайн искаше Слийт или Делиамбър да са до него. Един сегашен шпионин би могъл да се превърне в убиец по-късно, когато Валънтайн се приближеше до Господарката и станеше още по-опасен за узурпатора.
Но Валънтайн явно не се приближаваше ни най-малко до Господарката. Още една седмица мина по същия начин, както преди. После, точно когато започна да мисли, че ще прекара до края на живота си на Терасата на встъплението, и стигаше до такова състояние, че това му ставаше безразлично, го повикаха от нивите и му казаха да се приготви да премине на Терасата на огледалата.
9
Тази тераса беше място с поразителна красота, с великолепие, което напомняше на Валънтайн за Дюлорн. Тя беше сгушена до подножието на Втората скала, сурова отвесна стена от бял варовик, която изглеждаше като непристъпна преграда за по-нататъшното придвижване навътре, и когато слънцето се намираше на запад, повърхността на скалата представляваше такова чудо на отразена светлина, че обайваше окото и изтръгваше въздишки на удивление от душата.
Освен това там бяха и огледалата — големи грубо изсечени плочи от полиран чер камък, поставени с ръба върху земята навред из терасата така, че накъдето и да погледнеше човек, срещаше собственото си изображение, сияещо от ослепителна вътрешна светлина. Отначало Валънтайн се огледа критично, търсейки промените, настъпили у него в резултат от пътуването, някакво замъгляване на топлото сияние, което се излъчваше от него от Пидруид насам, или може би признаци на умора или напрежение. Но не видя нищо подобно, само познатия златокос усмихнат мъж, и помаха на себе си, смигна дружелюбно и си отдаде чест, а после, след около една седмица, престана изобщо да забелязва отражението си. Ако му бяха заповядали да не обръща внимание на огледалата, вероятно щеше да живее в гузно напрежение, неволно да им хвърля бегъл поглед и пак да го отдръпва; но никой тук не му казваше за каква цел служат огледалата или как да се отнася към тях и след време той просто ги забрави. Много по-късно разбра, че това беше ключът за придвижване напред из Острова: възход на душата отвътре, засилваща се способност да различава и отхвърля неуместното.