![Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/1/6/4/zamkt-na-lord-valntajn-lord-valentine-s-castle-bg-download.jpg)
Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]
- Автор: Силверберг Роберт
- Серия: Маджипур (bg) #1
- Год: 1988
- Язык: болгарский
- Год: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]». Краткое содержание книги:
Открил истинската си самоличност, Валънтайн продължава пътя си към замъка, преодолявайки препятствия след препятствия. Този колкото прост, толкова и условен сюжет е дал възможност на неизчерпаемото въображение на Робърт Силвърбърг да се разгърне докрай. Авторът ни среща с безброй фантастични чудеса, описва невероятни форми на живот, запознава ни с всички забележителности на създадения от него свят — Маджипур.
Съногадателството на Острова не можеше да се сравнява с онова, което бе видял у Тизана във Фолкинкип. Нямаше упойки, не лягаха голи един до друг. Просто влезе при гадателката и описа съня си. Стауминауп слушаше равнодушно. Валънтайн подозираше, че гадателката е имала достъп до преживения от него сън и само иска да съпостави описанието на Валънтайн със собствените й възприятия, да види какви разлики и противоречия има помежду им. Затова Валънтайн изложи съня си точно така, както си го спомняше, изричайки като насън: „Майко, аз съм Валънтайн, твоят син!“ и следейки как ще реагира Стауминауп на това. Но все едно че гледаше варовиковата скала.
Когато свърши, гадателката запита:
— А каква окраска имаха алабандиновите цветове?
— Ами… жълта, с черно в средата!
— Красиво цвете. В Зимроел алабандините са червени, а в средата жълти. Повече ли ти харесват цветовете на вашите?
— Нямам предпочитание — отвърна Валънтайн.
Стауминауп се усмихна.
— Алханроелските алабандини са жълти, с черно в средата. Вече можеш да си вървиш.
Гаданията бяха почти едни и същи всеки ден: тайнствен коментар, или може би не чак толкова тайнствен, ала подлежащ на различни тълкувания, само че тълкувания изобщо не се правеха. Стауминауп беше като хранилище на сънищата му — поглъщаше ги, без да дава мнение. Валънтайн свикна с това.
Свикна и с ежедневната работа. Трудеше се в градината по два часа всяка сутрин, подкастряше по малко, плевеше по малко и разкопаваше почвата доста много, а следобед беше зидар — учеше се на изкуството да фугира плочите на терасата. Имаше дълги сеанси на съзерцание, при които не му даваха никакви указания, само го пращаха в стаята му да се блещи към стените. Рядко виждаше спътниците си; това ставаше само когато се къпеха заедно в искрящия басейн малко преди пладне и отново точно преди вечеря; и почти нямаха какво да си кажат. Лесно се влизаше в ритъма на това място и се отхвърляха всякакви неотменни нужди. Тропическият въздух, ароматите на милиони цветя, спокойният тон на всичко, което ставаше тук, облекчаваха и успокояваха като топла баня.
Но Алханроел се намираше на хиляди мили на изток, а Валънтайн не се придвижваше нито със сантиметър към целта си, докато стоеше на Терасата на изпитанията. Бе изминала вече една седмица. През съзерцателните сеанси Валънтайн си представяше как събира хората си и се измъква нощем, прехвърля се незаконно от тераса на тераса, изкачва се на Втората скала и на Третата, накрая се явява пред Господарката на прага на нейния храм; ала подозираше, че няма да стигнат далеч на място, където сънищата бяха отворени книги.
Това го терзаеше. Знаеше, че с терзания няма да по-стигне напредък, и затова се учеше да се примирява, да се отдава всецяло на работата си, да прочиства съзнанието си от всякакви потребности, подтици и привързаности и така да отваря пътя към съня, чрез който Господарката щеше да го покани да влезе вътре. Но и това не подейства. Скубеше бурени, обработваше топлата плодородна почва, носеше кофи с хоросан и вар до най-далечните краища на терасата, седеше с кръстосани крака през часовете за съзерцание със съвсем изпразнено съзнание и нощ след нощ, преди да си легне, се молеше да се яви Господарката и да му каже: „Време е да дойдеш при мен“, ала нищо не се случваше.
— Колко време ще продължава това? — запита той Делиамбър в басейна един ден. — Вече е петата седмица! Или може би шестата… обърках им сметката. Една година ли ще остана тук? Две? Пет?
— Точно тъй е станало с някои от другите поклонници между нас — отвърна врунът. — Аз разговарях с една от тях, хджортка, която карала патрулна служба при управлението на лорд Вориакс. От четири години вече е тук и изглежда напълно примирена да остане завинаги на найвъншната тераса.
— Не е и нужно да ходи другаде. Тук е твърде приятна странноприемница, Делиамбър. Но аз…
— … предстоят ти спешни срещи на изток — вметна Делиамбър. — Затова си обречен да останеш тук. В дилемата ти има един парадокс, Валънтайн. Мъчиш се да отречеш целта си; ала и самото ти отричане има цел. Разбираш ли? Твоята гадателка сигурно го разбира.
— Естествено, разбирам. Но какво да правя? Как да се преструвам, че ми е безразлично дали ще остана тук завинаги?
— Невъзможно е да се преструваш. Щом станеш наистина безразличен, ще напреднеш. Дотогава няма да може.