Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Зад устата се спускаше каменно стълбище. То излизаше от онази бездна, от която идваше светлината, в един миг яркобяла, а сетне тъмночервена. Не се чуваше никакъв звук, освен въздишката на вятъра, сякаш дишаше самата скала.
Аз не съм Данте. Не търсех Беатриче. Краткият ми пристъп на смелост — макар че фатализъм е по-точната дума — се бе изпарил с изчезването на дневната светлина. Обърнах се и почти пробягах трийсетте крачки до входа на пещерата.
Вход нямаше. Пътят просто свършваше. Не бях чул шум от хлътване или каменна лавина, а освен това скалата, където би трябвало да е входът, изглеждаше толкова стара и непокътната, колкото и останалата част от пещерата. В продължение на половин час търсих друг изход и след като не открих, тъй като не исках да се върна при стълбището, останах седнал няколко часа там, където по-рано беше входът на Пещерната гробница. Още един номер на Шрайка. Още един евтин театрален трик на тази извратена планета. Представата на Хиперион за шега. Ха-ха.
След като останах там няколко часа в полумрака, наблюдавайки как светлината в края на пещерата беззвучно пулсира, разбрах, че Шрайка нямаше да дойде при мен тук. Входът нямаше да се появи отново. Имах избора да седя, докато не умра от глад — или, по-вероятно, от жажда, тъй като вече бях обезводнен — или да се спусна по проклетото стълбище.
Спуснах се.
Преди години, буквално казано — преди няколко живота, когато бях посетил бикурите при Пролома на Платото на зъбера, лабиринтът, където бях срещнал Шрайка, беше на три километра под стената на каньона. Това беше близо до повърхността — повечето лабиринти на повечето лабиринтни светове са поне на десет клика под кората. Не се съмнявах, че това безкрайно стълбище… тази стръмна и извита спирала от каменни стъпала, толкова широки, че десет свещеници в редица можеха да се спуснат по нея в пъкъла… щеше да свърши в лабиринта. Там Шрайка ме бе проклел за пръв път с безсмъртие. Ако създанието или силата, която го движеше, имаше изобщо някакво чувство за ирония, то щеше да направи така, че и безсмъртието ми, и смъртният ми живот да завършат там.
Стълбището се виеше надолу; светлината ставаше все по-ярка… вече беше розов блясък; десет минути по-късно — тъмночервена; половин час по-надолу — тъмномораво трепкане. Това беше прекалено Дантевски и евтин фундаментализъм за вкуса ми. Почти се засмях на глас при мисълта, че може да се появи някое малко дяволче с опашка, тризъбец и разцепени копита, подръпващо тънкия си като молив мустак.
Но не се смеех, когато стигнах бездната. Видях източника на светлината: стотици хиляди кръстоиди, отначало малки, прилепнали по неравните стени на стълбището като грубо изсечени кръстове, оставени от някакви подземни конквистадори, а после все по-големи, докато вече почти се застъпваха — кораловорозова, с цвят на жива плът, кървавочервена биолуминисценция.
От тази гледка ми прилоша. Сякаш влязох в шахта, покрита с подути, пулсиращи пиявици, макар че беше още по-лошо. Бях виждал собствения си образ на медицинския скенер само с едно от тези неща: дълги ганглии, пронизващи плътта и органите ми подобно на сиви нишки, обвивки на потръпващи влакна, гроздове нематоди като ужасни тумори, които не ще дарят дори и милостта на смъртта. Вече имах два от тях: този на Ленар Хойт и собствения ми. Молех се да умра, за да не страдам още един път.
Продължих надолу. От стените пулсираше топлина, както и светлина, — дали от бездната, или от хилядите кръстоиди, не знаех. Накрая стигнах до последното стъпало, стълбището свърши, минах последната каменна извивка и вече бях там.
Лабиринтът. Простираше се надалеч, както го бях виждал на безброй холоси, а веднъж и лично: равен тунел с широчина трийсет метра, прокопан в кората на Хиперион преди повече от три четвърти милион години, пресичащ и кръстосващ планетата като катакомби, проектирани от някакъв луд архитект. Лабиринти има на девет свята, пет в Мрежата, а останалите, като този, в Периферията: всички са идентични, изкопани по едно и също време в миналото и никой от тях не е дал какъвто и да било ключ към откриването на причината за съществуването им. Има безброй легенди за Строителите на лабиринтите, но митичните проектанти не са оставили артефакти, нито пък каквото и да е загатване за методите си или извънземния си произход, а нито една от теориите за лабиринтите не извежда основателна причина за това, което трябва да е било един от най-мащабните строителни проекти, осъществявани някога в галактиката.