Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Бил ли е нападнат? Хиперион?
Г. Тайнър беше спрял до ЕМПС-то и постави длан върху сензора от страната на шофьора. Вратите се вдигнаха и се свиха навътре. Приведох се и влязох в изпълненото с мирис на сандалово дърво и кожа пътническо отделение — колата на Тайнър миришеше като архива, като самия Тайнър, разбрах аз, когато архиварят се отпусна на шофьорската седалка до мен.
— Всъщност, не знам дали е бил нападнат — рече той, като затвори вратите и включи машината с докосване и команда. Под аромата на сандалово дърво и кожа кабината имаше онзи типичен за новите коли мирис на свежи полимери и озон, смазка и енергия, привличал човечеството почти цяло хилядолетие. — Нормалният достъп днес е толкова труден — продължи той, — инфосферата е по-прето варена, отколкото някога съм я виждал. Следобед наистина ми се наложи да чакам за едно питане за Робинсън Джефърс!
Издигнахме се над канала, точно над обществен площад, много подобен на онзи, на който едва не ме убиха по-рано днес и поехме по един по-нисък въздушен път на триста метра над покривите. Нощем градът беше красив: повечето от древните сгради бяха очертани със старомодни блестящи ленти и имаше повече улични лампи, отколкото рекламни холоси. Но виждах тълпите, вълнуващи се из страничните улици, а над главните булеварди и терминалните площади кръжаха военните машини на сили за самоотбрана на Ренесанс Вектор. ЕМПС-то на Тайнър на два пъти бе призовано да се идентифицира, веднъж от местните транспортни органи, а после от човешки, типичен за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ самоуверен глас.
Продължавахме да летим.
— Архивът няма ли портал? — попитах аз, като гледах в далечината, където като че ли горяха пожари.
— Не. Нямаше нужда. Имаме малко посетители, а учените, които идват, нямат нищо против да се поразходят из няколко квартала.
— Къде е частният портал, който мислите, че ще мога да използвам?
— Тук — отвърна архиварят. Спуснахме се от въздушния път, завихме покрай ниска сграда с не повече от трийсет етажа и кацнахме върху изпъкнал бордюр за приземяване точно там, където се разрастваха декоративните бордюри от камък и пластомана от периода на Гленън-Хайт. — Моят орден се помещава тук — обясни той. — Принадлежа към един забравен клон от християнството, наречен католицизъм. — Изглеждаше объркан. — Но вие сте учен, г. Севърн. Трябва да знаете за нашата Църква от едно време.
— Знам за нея не само от книгите — рекох аз. — Свещенически орден ли се помещава тук?
Тайнър се усмихна.
— Едва ли можем да се наречем свещеници, г. Севърн.
Осем души членуваме в мирския орден „Братство на историци и литератори“. Петима служат в университета „Райхс“. Двама са историци на изкуството и работят по реставрирането на Луцхендорфското абатство. Аз поддържам литературния архив. Църквата смята за по-евтино да ни позволява да живеем тук, отколкото да ни прехвърля всеки ден от Пацем.
Влязохме в жилищния кошер — стар дори по стандартите на Старата Мрежа: старомодно осветление в коридори от истински камък, врати на панти, сграда, която дори не ни приветства, когато влязохме.
— Бих искал да се телепортирам на Пацем — импулсивно казах аз. Архиварят изглеждаше изненадан.
— През нощта ли? Веднага?
— Защо не?
Той поклати глава. Разбрах, че за него стоте марки портална такса биха представлявали няколкоседмичната му заплата.
— Нашата сграда има свой собствен портал — рече той.
— Насам.
Главното стълбище беше от избелял камък и ръждясало ковано желязо с шейсетметрова шахта по средата. Някъде отдолу по тъмния коридор се чу бебешки писък, последван от мъжки викове и женски плач.
— Откога живеете тук, г. Тайнър?
— От седемнайсет местни години, г. Севърн. А… трийсет и две стандартни, струва ми се. Ето.
Телепорталът беше древен като сградата, а рамката му бе обградена от позлатен барелеф, станал сиво-зелен.
— Има ограничения за пътуване през нощта — каза той.
— Достъпът до Пацем би трябвало да е свободен. Остават около двеста часа преди варварите… както и да се наричат… да стигнат там. Два пъти повече от времето, което остава на Ренесанс Вектор. — Той протегна ръка и се вкопчи в китката ми. Усещах напрежението му като лека вибрация през сухожилията и костите. — Г. Севърн… мислите ли, че ще изгорят архива ми? Биха ли дръзнали те да унищожат десет хиляди години знание? — Ръката му се отпусна.
Не бях сигурен кои са тези „те“. Прокудените ли? Саботьорите от култа към Шрайка? Бунтовниците? Гладстоун и лидерите на Хегемонията искаха да пожертват тези светове от „първата вълна“.
— Не — отвърнах аз и протегнах ръка, за да стисна неговата. — Не смятам, че ще допуснат да бъде унищожен архивът.