Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Всички лабиринти са празни. С дистанционно управлявани устройства са изследвани милиони километри коридори, врязани в камъка и освен местата, където времето и срутванията са променили оригиналните катакомби, лабиринтите са безлични и празни.
Но не и тук, където стоях в момента.
Кръстоиди осветяваха сцена от Йеронимус Бош, когато погледнах към един безкраен коридор, безкраен, но не и празен… не, не и празен.
Отначало си помислих, че това са тълпи от живи хора, река от глави, рамене и ръце, течаща в продължение на километри, докъдето ми стигаше погледът, поток от човечество, прекъсван тук-там от паркирани превозни средства с един и същ ръждивочервен цвят. Докато пристъпвах напред и се приближавах към стена от плътно притиснато човечество на по-малко от двайсет метра пред мен, разбрах, че това са трупове. Десетки, стотици хиляди човешки трупове, простиращи се нататък по коридора, докъдето ми стигаше погледът — някои проснати върху каменния под, други смачкани по стените, но повечето стърчаха прави под натиска на други трупове, толкова здраво бяха наблъскани в този конкретен проход на лабиринта.
Между телата беше преправена пътека, сякаш някаква машина с режещи остриета си бе прерязала път между тях. Тръгнах по нея — внимавах да не докосвам някоя протегната ръка или отпуснат глезен.
Труповете бяха човешки, в повечето случаи все още облечени и мумифицирани във вечността на бавното разлагане в тази лишена от бактерии гробница. Кожа и плът бяха потъмнели, изпънати и разкъсани като гнил тензух, докато не покриваха единствено кости, а често дори не и това. Коса висеше като къдри от пепелява смола, неподвижна като лакирана фибропластмаса. Чернота струеше изпод отворените клепачи, измежду зъбите. Дрехите им, които някога трябва да са били в безброй цветове, сега бяха тъмни, сиви или черни, крехки като одежди, изваяни от фин камък. Стопените от времето пластмасови буци на китките и шиите им може би бяха инфотерми или техен еквивалент.
Големите превозни средства някога са били ЕМПС-та, но сега бяха купчини чиста ръжда. Сто метра навътре се препънах и за да не падна от еднометровата пътека в полето от трупове, се подпрях на една висока машина, цялата изкривена и изпотрошена. Купчината ръжда се срути навътре в самата себе си.
Бродех по ужасната пътека, изглозгана в разлагащата се човешка плът и се питах защо ми показват всичко това, какво означава то. След неопределено време на ходене и залитане между купчини захвърлено човечество, стигнах до пресичащи се тунели — и трите коридора пред мен бяха пълни с трупове. Тясната пътека продължаваше в лабиринта наляво. Последвах я.
Часове по-късно, а може би дори още повече, спрях и седнах върху тесен каменен бордюр, който се виеше сред ужаса. Щом в тази малка отсечка от тунела имаше десетки хиляди трупове, в лабиринта на Хиперион сигурно имаше милиони. Повече. Взети заедно, деветте лабиринтни свята трябва да бяха гробница на трилиони.
Нямах представа защо ми показват този абсолютен Дахау на душата. Близо до мястото, където седях, един мумифициран мъжки труп все още заслоняваше тяло на жена с извитите, оголени кости на ръката си. В нейните обятия имаше малко вързопче с къса черна коса. Извърнах се и заплаках.
Като археолог бях разкопавал жертви на екзекуции, пожари, наводнения, земетресения и вулкани. Такива семейни сцени не бяха новост за мен — те бяха sine qua non27 в историята. Но някак си това беше много по-ужасяващо. Навярно поради броя — мъртъвците в техните гибелни милиони. Навярно поради проникващия в душата блясък на кръстоидите, които обточваха тунела като хиляди богохулствени лоши шеги. Навярно поради тъжния плач на вятъра, носещ се из безкрайните каменни коридори.
Моят живот, проповеди, страдания, малки победи и безбройни провали ме беше довел тук — отминала вяра, отминала обич, минало свършено, Милтъново непокорство. Имах усещането, че тези трупове са тук от половин милион или повече години, но че самите хора са от наше време или, още по-лошо, от бъдещето ни. Сведох лице в дланите си и заплаках.
Не ме предупреди нито стържене, нито пък някакъв друг действителен шум, а нещо, нещо, въздушно движение, може би… Вдигнах очи и Шрайка беше там, на няма и два метра от мен. Не на пътеката, а сред труповете: статуя в чест на архитекта на цялата тази кланица.
Изправих се на крака. Не бих седял или коленичил пред това отвратително създание.
Шрайка тръгна към мен, като не вървеше, а по-скоро се плъзгаше, сякаш върху някакви релси, които не оказваха триене. Кървавата светлина на кръстоидите преливаше от живачната си черупка. Нейното вечно, невъзможно хилене — стоманени сталактити и сталагмити.
27
Без които не може (лат.) — Бел.пр.