Падането на Хиперион

— Но от какво да е избягала? — меко попита Дюре. — Бог на Тейлхард… Бог на Църквата… нашият Бог би бил Бог от Омега, в когото съвършено се сливат Христос на Развитието, Личният и Универсалният… това, което Тейлхард нарича „En Haut“25 и „En Avant“26. Не би могло да има нищо чак толкова опасно в бягството на който и да е елемент от личността на това божество. Нито Антихристът, нито теоретичната сатанинска сила, нито „анти-Бог“ могат да застрашат такова универсално съзнание. Какъв би могъл да е този друг бог?

— Богът на машините — отвърнах толкова меко, че дори аз не бях сигурен дали съм го произнесъл на глас.

Монсиньор Едоуард стисна длани, както ми се стори, подготвяйки се за молитва, но се оказа, че това е жест на дълбок размисъл и още по-дълбоко вълнение.

— Но Христос се е съмнявал — рече той. — Христос се е мъчил в градината и е молил да го отмине тази чаша. Ако предстоеше някаква втора жертва, нещо по-ужасно дори от разпъването… тогава мога да си представя как Христовата част от Троицата минава през времето, разхожда се в някаква четириизмерна Гетсиманска градина, за да спечели няколко часа… или години… време, за да помисли.

— Нещо по-ужасно от разпъването — с дрезгав шепот повтори Дюре.

И монсиньор Едоуард, и аз се втренчихме в свещеника. Дюре се беше разпнал на високоволтово теслово дърво на Хиперион, вместо да се подчини на властта на кръстоидния паразит. Чрез способността на това създание да възкресява, Дюре многократно беше изстрадвал агониите на разпъването и електроекзекуцията.

— От каквото и да бяга En Haut съзнанието — промълви Дюре, — то е безкрайно ужасно.

— Монсиньор Едоуард докосна рамото на приятеля си.

— Пол, разкажи на този човек за идването си тук. Дюре се върна от далечното място, където го бяха отвели спомените му и ме погледна.

— Знаете ли всичките ни истории… и подробностите от престоя ни в долината на Гробниците на Хиперион?

— Така ми се струва. До момента, в който изчезнахте. Свещеникът въздъхна и докосна чело с дългите си, леко треперещи пръсти.

— Тогава евентуално — рече той, — но съвсем евентуално, ще можете да схванете нещо от това как попаднах тук… и какво видях по пътя.

— Видях светлина в третата Пещерна гробница — продължи отец Дюре. — Влязох вътре. Признавам, че в ума ми се въртяха мисли за самоубийство… в онова, което, е останало от ума ми след бруталното репликиране на кръстоида… няма да величая тази функция на паразита с думата „възкресяване“.

Видях светлина и си помислих, че е Шрайка. Чувствах, че втората ми среща с това създание — първата беше преди години в лабиринта под Пролома, когато Шрайка ми сложи моя нечестив кръстоид — е отдавна просрочена.

Когато предишния ден търсехме полковник Касад, тази Пещерна гробница беше къса, безлична, с гола скална стена, която ни препречи пътя след трийсет крачки. Сега тя беше изчезнала и на нейно място се виждаше нещо, което много приличаше на устата на Шрайка — камъкът продължаваше в онова сливане на механично и органично, в сталактити и сталагмити, остри като зъби от калциев карбонат.