Падането на Хиперион

— Да, сър.

Осветеният купол се мержелееше през дъжда. Посочих над стената на двора.

— Това ли е катедралата „Св. Петър“?

— Да, сър.

— Мога ли да открия там монсиньор Едоуард?

— През двора, на площада вляво, ниската сграда вляво от катедралата, сър!

— Благодаря ви, ефрейтор.

— Редник съм, сър!

Загърнах се с късата си пелерина — церемониална и съвсем безполезна при такъв дъжд — и се затичах през двора.

Някакъв човек… навярно свещеник, макар че не носеше роба или църковна якичка… отвори вратата на резиденцията. Друг човек зад дървено бюро ми каза, че монсиньор Едоуард е тук и е буден, независимо от късния час. Попита ме имам ли назначена среща.

Отговорих, че нямам среща, но искам да разговарям с монсиньора. Важно е.

— По какъв въпрос? — любезно, но твърдо ме попита човекът зад бюрото. Не беше впечатлен от извънредните пълномощия на картата ми. Подозирах, че разговарям с епископ.

— За отец Пол Дюре и отец Ленар Хойт — казах му аз.

Господинът кимна, прошепна нещо в микрофончето на якичката си, толкова малко, че досега не го бях забелязал и ме въведе в резиденцията.

В сравнение с нея, старата кула, в която живееше г. Тайнър, приличаше на изтънчен палат. Коридорът беше абсолютно безличен, с изключение на грубата мазилка на стените и още по-грубите дървени врати. Една от тях бе отворена и докато я подминавахме, зърнах помещение, по-скоро напомнящо за затворническа килия, отколкото за спалня: нисък креват, грубо одеяло, дървено столче за молитвено коленичене, неукрасен бюфет с кана вода и обикновен леген; без прозорци, холостени, холоямка или инфопулт. Подозирах, че стаята дори не е интерактивна.

Някъде оттам отекваха гласове, които се издигаха в монотонно пеене толкова изящно и старомодно, че косите ми настръхнаха. Грегорианско пеене. Минахме през просторна трапезария, проста като килиите, през кухня, която не би била чужда на готвачките от времето на Джон Кийтс, спуснахме се по изтъркано каменно стълбище, тръгнахме по зле осветен коридор и отново се изкачихме по друго, още по-тясно стълбище. Мъжът ме остави и аз пристъпих в едно от най-красивите помещения, които съм виждал някога.

Макар и част от мен да осъзнаваше, че Църквата бе преместила и реконструирала базиликата „Св. Петър“ и дори беше прехвърлила в новия им гроб под олтара костите, за които смяташе, че са принадлежали на самия Петър, друга част от мен чувстваше, че съм се пренесъл в онзи Рим, който видях за пръв път в средата на ноември 1820 г.: онзи Рим, който бях видял, бе останал, страдал и загинал там.

Тук беше по-красиво и изящно, отколкото можеше да се надява някога да стане която и да била островръха, висока километър и половина кула на Тау Сети Сентър — базиликата „Св. Петър“ се простираше на сто и осемдесет метра, потънали в сенки, широчината й там, където „кръстът“ на трансепта пресичаше кораба, беше петнайсет метра, а цялата бе покрита от съвършенството на Микеланджеловия купол, издигащ се почти на сто и двайсет метра над олтара. Бронзовият балдахин на Бернини, украсеният покров, поддържан от извити византийски колони, покриваше главния олтар и откриваше огромно пространство за човешкото измерение, необходимо за наблюдаване на изпълняваните там вътрешни церемонии. Лампи и свещи меко осветяваха отделни части от базиликата, отразяваха се в гладкия варовиков камък, подчертаваха релефа на златни мозайки, разкриваха безкрайните детайли, рисувани, гравирани и изваяни по стени, колони, корнизи и самия величествен купол. Високо горе постоянните блясъци на мълниите от бурята проникваха през жълтите стъклени прозорци и пращаха снопове виолетова светлина към „Трона на Св. Петър“ на Бернини.