Кръвта на братството

Уорън се освободи от хватката й и намести робата си.

— Какво става тук? Какво ти каза оня гробокопач?

Тя вдигна предупредително пръст.

— Не сега, Уорън!

— Нали бяхме приятели, Вирна. Заедно се забъркахме в това, не помниш ли? Искам да знам…

Гласът й трещеше като гръмотевица.

— Прави каквото ти казвам. Ако ми се опъваш точно в момента, ще отидеш долу в реката. А сега върви да свържеш онова пророчество и щом откриеш нещо, веднага ела да ми кажеш.

Вирна знаеше как е с пророчествата. Беше наясно, че понякога са нужни години, за да се свържат някои разклонения. Дори векове. Но какъв избор имаше?

Той изтупа прахта от робата си, осигурил си по този начин извинение да погледне в друга посока.

— Както заповядате, Прелате.

Докато той се обръщаше да си върви, тя забеляза, че очите му са червени и подпухнали. Прииска й се да го хване за ръката и да го спре, но вече беше прекалено далеч. Понечи да го повика и да му каже, че не е ядосана на него, че той няма вина, задето тя е Лъже-Прелатът, но гласът й изневери.

Намери кръглия камък под клона и скочи на стената. Спусна се надолу, като стъпи само два пъти на клоните на крушата и тупна на земята в градината на Прелата. Щом се посъвзе, се впусна в бяг. Задъхана от болка, долепи ръка до вратата на параклиса и удари няколко пъти, но тя не се отвори. Разбра защо и бръкна в джоба си за пръстена. Влязла вътре, притисна слънчевия символ до дървото и вратата се затвори. После, обзета от нечовешка ярост и болка, запрати пръстена през стаята, чу го как изтрака по стената и се изтъркаля по пода.

Извади дневника от тайния джоб отзад на колана си и го хвърли на трикраката масичка. Все още задъхана, издърпа молива от специалното му място на гръбчето на черната книжка. Отвори я върху малкия плот и втренчи очи в празната страница.

През яростта и омразата се опита да мисли. Трябваше да приеме възможността за грешка. Не. Нямаше грешка. Въпреки това тя беше Сестра на светлината — каквото и да означава това — и знаеше, че не може да си позволи да заложи всичко на едно предположение. Трябваше да измисли начин да разбере със сигурност у кого е другата книжка, като освен това го направи по начин, който няма да издаде самоличността й, в случай, че бърка. Но нямаше грешка. Знаеше у кого е другият дневник.

Вирна целуна безименния си пръст и прошепна молитва за напътствие и сила от Създателя. Копнееше да излее яда си, но преди това трябваше да е сигурна. С треперещи пръсти взе молива и започна да пише.

„Първо трябва да ми кажеш защо ме избра последния път. Спомням си всяка дума. Една грешка и този дневник ще излети в огъня.“

Вирна затвори книжката и я пъхна обратно в тайния джоб на колана си. Трепереща, тя взе завивката от канапето и я придърпа до стола. Чувстваше се по-самотна от когато и да било през живота си. Сви се на кравай. В главата й изплува последната й среща с Прелат Аналина — беше след завръщането. Вирна се бе върнала в Двореца с Ричард след всичките тези години. Аналина не искаше да я види. Наложи се да чака със седмици, докато Прелатът склони да й определи среща. Докато е жива, независимо колко стотин години можеше да продължи животът й, никога нямаше да забрави тази среща, нито нещата, които й наговори Прелатът.