Неуловимият пламък

Когато се върна в къщата окървавен и насинен след безуспешния си опит да попречи на злодея да избяга, Муун заяви, че по време на кратката им схватка е видял много добре лицето му. И че това е не друг, а Редмънд Уилсън, същият, който бе извадил секира на „Дързост“, преди Бо да го обезоръжи. Наред с всички предохранителни мерки вътре в самата къща, Бо изпрати и Стивън Оукс с неколцина мъже от екипажа да претърсят улиците на града за Уилсън. Много скоро щеше да знае къде е отишъл негодникът — дали в кръчма, дали в някой вертеп или някъде другаде.

Той разсеяно разтърка рамото си, което пулсираше болезнено. Едва сега започваше да усеща колко е изранил тялото си, когато се хвърли върху калдъръма, за да попречи жена му да бъде стъпкана от конете. Но и най-силната болка бе нищо в сравнение с онова, което би изпитал, ако тя или детето им бяха ранени или убити. Да загуби Сарина бе все едно някой да изтръгне сърцето от гърдите му.

Мисълта за това, което за малко не му бяха отнели, го изпълни с внезапна остра нужда да прегърне своята съпруга и да почувства спокойния ритъм на сърцето и до своето. Бо се изправи рязко, излезе от кабинета и се качи на горния етаж. Когато влезе в тъмната спалня, Бриджит тутакси се надигна от мястото си. Сарина имаше навика в лунни нощи като тази да оставя завесите отворени. Макар и бледо, сиянието на луната, което проникваше през прозорците, бе достатъчно на Бо да види дълбоката загриженост, изписана на лицето на камериерката. Напрегнатото й изражение показваше, че момичето е много уплашено за своята господарка. Не си казаха нищо. Нямаше и нужда, защото и двамата изпитваха едни и съши страхове.

Бриджит промълви едва-чуто „лека нощ“ и излезе. Бо затвори тихичко вратата след нея, отиде до леглото и сведе поглед към изящните черти на своята съпруга. Лъч сребърна светлина озаряваше лицето й. Изглеждаше спокойна и невинна като ангел. Как е възможно нормален човек да иска да й стори зло, мрачно се запита Бо. Самата мисъл за това му се струваше абсурдна, и все пак бе истина.

Той свали дрехите си и ги провеси на закачалката в съседната стая. Сетне легна при Сарина, прегърна я и постави нежно длан върху заобления й корем. Само след миг бебето помръдна лекичко и сърцето на Бо затуптя с радостно облекчение. Той притисна устни към уханните коси на съпругата си. Тиха, блажена въздишка се отрони от устните й. Главата й се сгуши под брадичката му, а ръката й погали здравата му гръд.

— Обичам те — промълви сънено тя.

Гласът, с който Бо й отговори, бе подрезгавял от вълнение.

— И аз те обичам. Истински, дълбоко и завинаги.