Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Когато я достигна, откри правоъгълен камък, поставен на пода. Нещо бе издълбано на него, но беше толкова изгладено от времето, че не успя да го прочете. Поколеба се, но ако бе написан от Елфите, значи той не би могъл да го пречете.
Застана на колене — една самотна по средата на пещерата, изолирана дори от мъртвите. Избърса праха от надписа и още веднъж се опита да го разчете. След това търпението му изчезна и се отказа. С две ръце избута камъка. Той се премести леко, без звук.
Усети прилив на вълнение.
Дупката отдолу беше тъмна, забулена в сянка и не се виждаше нищо. Все пак там имаше нещо…
Отхвърляйки предпазливостта си, която така добре му бе послужила досега, Уокър Бо посегна вътре.
Изведнъж нещо се уви около ръката му и го хвана. За миг го облада силна болка, след това се вцепени. Опита се да се освободи, но не успя да помръдне. Обзе го паника. Все още не виждаше какво е това долу.
Отчаяно сега използваше магията, а свободната му ръка събираше светлина и я изпращаше в дупката.
Това, което видя, го смрази. Нямаше Камък на Елфите. Вместо това една змия се бе увила здраво около ръката му. Но не беше обикновена змия. Това бе нещо по-мъртвешко и той веднага го разпозна. Беше Асфинкс — същество от легендите, създадено по едно и също време с масивните Сфинксове отвън. Но Асфинксът бе същество от плът и кръв, докато нещо го докосне. Тогава се превръщаше в камък. Докосналото го нещо също.
Зъбите на Уокър се стегнаха. Ръката му вече почваше да посивява. Асфинксът бе мъртъв и вкаменен, а хватката му не можеше да се разкъса.
Уокър Бо диво се дърпаше, но нямаше път за отстъпление. Беше хванат от камъка и окован към пода като с вериги. Страхът го прониза като нож. Беше отровен. Както ръката му се превръщаше в камък, така бавно и неумолимо щеше да се вкамени и той.
Докато се превърне в статуя.
ГЛАВА 29
Когато стигнаха при издатината, времето се промени, защото бурята откъм Тирзис се премести към Хълмовете Парма. Беше все още тъмно, когато първите облаци започнаха да покриват небето, скривайки звездите и луната, като превърнаха нощта в непрогледен мрак. След това вятърът изчезна бързо, а въздухът стана спокоен и душен. Няколко капки паднаха върху обърнатите нагоре лица и върху сухата нагорещена скала. Всичко започна да плющи с увеличаването на дъжда. Откъм гората се издигна дим, който премина между дърветата и се отправи към небето, докато накрая всичко стана непрогледно. Утрото най-накрая дойде, но остана почти незабелязано, защото бе само като светла ивица на източния хоризонт. Дотогава дъждът вече валеше силно и караше всички да потърсят укритие, дори и стражите. Ето защо никой не видя Влечугото. Сигурно се бе измъкнало от гората под прикритието на тъмнината и бе започнало да се изкачва точно когато облаците покриха и последната светлина. Шумът от ноктите и щипките му се губеше сред гръмотевиците в далечината.
Постовете на бунтовниците бяха уморени и убедени, че нищо няма да се случи преди сутринта. Влечугото беше вече почти до тях, когато осъзнаха грешката си и започнаха да крещят.
Виковете накараха Морган Лий да скочи в съня си. Беше заспал, докато мислеше какво да прави с подозренията си за предателя. Бе се свил на кълбо под едно голямо дърво, а ловният му плащ го топлеше. Мускулите му бяха така схванати, че първо не успя да се задържи прав. Но виковете бяха изпълнени с ужас. Пренебрегвайки собствените си неудобства той се изправи, извади меча, закрепен на гърба му, и тръгна в дъжда. На терасата бе настанал хаос. Мъже тичаха напред-назад с извадени оръжия като тъмни сенки в свят от сивота, но очертанията им почти веднага се измиваха от пороя. Морган побърза напред, за да открие причината за виковете.
И тогава го видя. Влечугото беше на терасата, ръмжеше над укрепленията и мъжете, които го заплашваха, а щипките му се бяха вкопчили в скалата. В една от тях висеше мъртъв човек, прерязан наполовина.
Бунтовниците хвърляха срещу чудовището копия, хвърляха стрели, опитваха се отчаяно да го избутат отвън ръба. Но Влечугото беше огромно. То се издигаше като кула над тях. Морган забави ход. Нищо толкова голямо не би могло да се победи само с човешка сила.
Влечугото се придвижи напред и се хвърли срещу нападателите си.
Копията и стрелите отскачаха от него и падаха. Мъжете около него загинаха и още няколко бяха хванати от щипките. Част от укрепленията на Издатината се срути под тежестта на чудовището. Бунтовниците отстъпваха пред атаката му. То рушеше укрития, лагери, оръжия и хващаше всичко, което се движи. Удари от мечове и ножове попадаха в тялото му, но сякаш не го нараняваха. Влечугото постоянно напредваше, като рушеше всичко по пътя си.