Молитвената песен

И така Брин разказа на момичето и стареца всичко, което беше чула, и всичко, което й се беше случило след появата на Аланон в Шейдската долина. Не скри нищо от истината, освен онези малки тайни, които не беше споделила дори и с Роун. Онези подозрения, които я ужасяваха, онези нашепвания, които я гнетяха, за силата — тъмна и неразгадаема — на песента ла желанията. Доста време й беше нужно, за да разкаже всичко това. За пръв път, слава богу, старецът кротуваше и изумени, двамата с момичето я слушаха мълчаливо.

Когато свърши, Брин погледна Роун. Дали нямаше още нещо, което трябваше да се каже? Планинецът поклати отрицателно глава.

— Сега разбирате, че аз наистина трябва да отида — отново подчерта тя и местеше поглед от момичето върху стареца и обратно. Чакаше отговора им.

— Та значи ти носиш в себе си магия на елфите, а? — измърмори Коглайн, като я пронизваше с проницателните си очи. — Във всичко, което вършиш, има докосване на друида. И аз притежавам нещичко от тези умения — частица от черната наука. Да, наистина.

Кимбър го докосна нежно по ръката.

— Можем ли да им помогнем да намерят пътя на изток, дядо?

— На изток? Познавам цялата местност на изток, като петте си пръста, от край до край. Хартстоун, Дарклин Рийч, тресавището Оулдън — чак до Рейвънсхорн и Мейлморд. — Поклати замислено глава. — Черните скитници не ми досаждат тук. Не идват в долината. Е, извън долината ходят където си искат, разбира се. Там те са си у дома.

— Дядо, чуй ме — разтърси го леко Кимбър. — Трябва да помогнем на приятелите си — ти, Уиспър и аз.

Коглайн я изгледа мълчаливо, после вдигна ръце.

— Прахосване на време — заяви той. — Чиста загуба на време! Допря с кокалест показалец носа на момичето. — Я помисли малко повечко, момиче. Учих те да мислиш по-добре! Да предположим, че ще помогнем. Да допуснем, че прекараме тези двамата през Дарклин Рийч, през тресавището Оулдън и ги отведем чак до Рейвънсхорн и самата черна дупка. Е добре, да речем, че ще го направим. И после какво? Питам те, какво после?

— Това ще е достатъчно… — започна Брин.

— Достатъчно ли? — възкликна Коглайн като я прекъсна. — Не съвсем, момиче! Пред теб се изпречват скали като стена, високи стотици фута. Голи отвесни скали в продължение на мили разстояние. Навсякъде гноми. И какво ще стане тогава? Какво ще направиш ти тогава? — Насочи показалеца си като кама към нея. — Няма път за влизане, момиче. Няма как да се влезе! Не можеш да биеш целия този път, без да знаеш как да влезеш!

— Ще открием начин — увери го твърдо Брин.

— Ха! — изкриви презрително устни старецът и се изплю. — Та нали Черните скитници веднага ще те заловят. Ще те видят още преди да си изкачила средата на пътеката — ако изобщо намериш път, по който да се изкачиш, ясно ли ти е? Я чакай малко, да не би магията да те прави невидима? Това можеш ли го?

Брин стисна зъби:

— Ще намерим път — повтори тя.

— Можем да намерим, а може и да не намерим — обади се неочаквано Роун. — Не ми харесва тази работа, Брин. Старецът познава местността и след като казва, че тя цялата е открита, ние трябва да имаме едно наум, преди да се хвърлим с главата напред. — Погледна стареца, сякаш да се увери, че Коглайн наистина знае какво говори. — И нещо друго. Дай да караме по реда на нещата. Преди да поемем през Източната земя, трябва да открием меча. Той е единствената ни реална защита срещу Черните скитници.