Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
— Мислел ли? А имало ли е някакво съмнение? Как си, Мари?
— Полудявам, Мо. Опитвам се да удържа нещата, но въпреки това полудявам!
— Щом не си позволила твоето отвличане да се проведе докрай, мисля, че си страхотна, а още повече заради това, че си се борила за всичко до този момент. И затова смятам, че нямаш нужда от моите психоанализи. Трябваше ми повод, за да чуя гласа ти.
— За да провериш дали не съм се превърнала в развалина без капка мозък — каза Мари тихо.
— Двамата сме преживели достатъчно много, за да прибягваме до такива плахи хитрувания — знам, че няма да се измъкна по този начин. Което и стана току-що.
— Къде е Алекс?
— Готви се да говори по телефона на метър от дясното ми рамо; той ме помоли да ти се обадя. Явно иска да те чуе, докато човекът, с когото говореше до момента, чака на линията… Един момент.
— Мари?
— Алекс? Благодаря ти. Благодаря ти, че дойде…
— Както би казал съпругът ти: „Няма време за това.“ С какво беше облечена, когато те видяха за последен път?
— Облечена?
— Да, когато избяга от тях.
— Аз избягах два пъти. Вторият път беше в Туен Мун.
— Не тогава — прекъсна я Конклин. — Тогава контингентът е бил малък и бъркотията е била страхотна — ако си спомням това, което ми каза. Няколко моряци са те видели, но никой друг. Тук. Тук в Хонконг. Това ще бъде описанието, с което ще започнат, което ще съхранят в главите си. Тогава какво носеше?
— Чакай да видя. В болницата…
— По-късно — настоя Алекс. — Спомена ми нещо за размяна на дрехи и купуване на нови. Канадското консулство, апартаментът на Стейпълс. Можеш ли да си спомниш?
— Но, Боже, ти как можеш да си спомняш?
— Няма нищо странно, просто си водя бележки. Побързай, Мари. Опиши ми с какво беше облечена.
— Сива плисирана пола, да, такава беше. Освен това някаква синкава блуза с висока яка…
— Може би ще ги смениш.
— Кое?
— Не се безпокой. Какво друго?
— О, да, шапка. Шапка с доста широка периферия, която да скрива лицето ми.
— Чудесно!
— И чанта „Гучи“ от изкуствена кожа. Също и сандали, с които да изглеждам по-ниска.
— Не, височината няма да променяме. Ще запазим токчетата. Това беше всичко, от което имам нужда.
— За какво, Алекс? Какво си решил?
— Ще ти обясня по-късно. Стой където си. Ще дойдем при теб веднага след като се освободим — може би след час.
— Ами Мо?
— Трябва да бъде с мен. Ако се разделим сега, не е изключено да го проследят и да бъде задържан.
— А ти?
— Явно ще бъда наблюдаван строго, но нищо не могат да ми сторят.
— Значи си сигурен.
— Аз съм вбесен. Те не могат да знаят какво съм оставил зад себе си или пък какви инструкции трябва да спазвам. Засега за тях съм просто една ходеща — куцаща — мегабомба, която може да унищожи цялата им операция, каквато и да е тя.
— Зная, че нямаш време, Алекс, но трябва да ти кажа нещо. Не съм сигурна защо, но трябва. Мисля, че едно от нещата, отнасящи се до теб, които така ядосаха и нараниха Дейвид, беше фактът, че той те смяташе за най-добрия в това, което направи. От време на време, когато пийне малко или остави ума си да се лута, той поклаща тъжно глава и ядосано стоварва юмрука си върху масата, като пита: „Защо? Защо? Той беше по-добър… Беше най-добрият.“
— Никога не съм могъл да се меря с Делта. Никой никога не е могъл.
— Звучи много добре.
— Най-накрая дойде и моето време за трезви преценки.
— Внимавай, Алекс.
— Кажи им на тях да внимават. — Конклин затвори телефона и Мари усети как по бузите й се стичат сълзи.
Морис Панов и Алекс излязоха от магазина за подаръци на кулонската железопътна гара и тръгнаха към ескалатора, който щеше да ги заведе на по-долното ниво на пети и шести коловоз. Приятелят Мо беше напълно склонен да следва инструкциите на своя бивш пациент. Но Панов психиатърът не се сдържа да изкаже професионалното си мнение.
— Нищо чудно, че вие всички се чувствате като препикани — каза, понесъл под мишница плюшено мече панда и пъстро списание в ръка. — Нека да действаме рационално. Когато слезем долу, аз тръгвам надясно, където е шести коловоз, после продължавам вляво към задната част на влака, който, предполагаме, ще пристигне след няколко минути. Добре ли е дотук?
— Добре е — отговори Конклин; по челото му бяха избили капчици пот.
— Тогава аз ще изчакам до последната колона, като държа това миризливо меченце и разглеждам това ужасно порнографско списание, да се приближи жена.