Превъзходството на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кристиян Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Превъзходството на Борн». Краткое содержание книги:
Вашингтон, Лондон, Пекин — терор залива света: вицепремиерът на Китай е екзекутиран брутално от легендарния убиец. Държавни глави, тайпани, босове на престъпния свят — всички са изправени пред ужасни въпроси: С каква цел се е завърнал Борн? Кой му плаща? Кой е следващият в смъртоносния му списък?…
Лицето на Мари се появи пред очите на Дейвид Уеб и звукът от гласа й проехтя в ушите му, като прекъсна всякаква мисъл, и го прониза болка в средата на челото. Желязната воля на Джейсън Борн прекъсна видението и повели:
„Спри! Няма никакво време! Концентрирай се само върху това, което трябва. Нищо друго!“
Джейсън се огледа. Гостите на хотела бяха от всякакви националности, чуваше се смесица от различни езици, можеше да се видят дрехи от Пето Авеню и Медисън, Савил Роу, Сент Оноре, Виа Кондоти, както и по-мрачните облекла на немските и скандинавските туристи. Хората сновяха навсякъде — из ярко осветените магазини, където се продаваше какво ли не, из фоайето и околните коридори, потокът от народ, прииждащ откъм централния вход, не спираше, разминаваха се преводачи, бизнесмени, чиновници, които се стараеха да изглеждат по-свободно, изморени служители от цял свят, чийто поглед бе замаян от дългите часове, прекарани в самолета, и те искаха най-вече да поспят, след като, разбира се, първо гаврътнат по няколко чаши уиски.
Но ето го и него! Жан-Луи Ардисон влезе през централния вход, ескортиран от четирима китайци, които се опитваха да го успокоят. Един от тях се затича към магазина за спиртни напитки, докато другите задържаха французина до асансьора, като непрекъснато дърдореха с помощта на преводач. Човекът се върна от магазина, понесъл торбичка с няколко бутилки. Когато асансьорът дойде, китайците започнаха да се покланят един през друг с неизменната усмивка. Ардисон прие подаръка, кимна и изчезна в асансьора.
Борн остана седнал, с поглед към светлинното табло над вратите. Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет. Беше стигнал до най-горния етаж — този на Ардисон. Джейсън се изправи и отиде до телефонните кабини. Погледна часовника си; можеше приблизително да изчисли времето, за което той щеше да стигне до стаята си, но в неговото състояние едва ли щеше да се бави. Стаята беше спокойно място, дори примамливо с възможността за уединение след няколкото часа, прекарани в напрежение и паника. Да бъдеш задържан и разпитван от полицията в чужда страна, е ужасно за всеки, но е двойно по-кошмарно, когато към необичайните лица и езика, който не можеш да разбереш, се прибави фактът, че са те задържали в страна, където хората често изчезват безследно и без всякакво обяснение. При тези мисли човекът ще влезе в стаята си, ще седне в някое кресло, треперейки от страх и изтощение, ще пали цигарите една след друга, няколко силни питиета ще бъдат погълнати наведнъж, за да бъде ефектът по-бърз, и ще грабне телефона, за да разкаже на някого ужасните си преживявания с подсъзнателната надежда това да намали страха му. Борн можеше да позволи на Ардисон алкохол в неограничени количества, но достъп до телефона — не. Не трябваше да се допуска страхът му да намалее. Напротив, трябваше толкова да се засили, че той да се парализира и да трепери за живота си, ако му се наложи да напусне стаята. Минаха точно четирийсет и седем секунди — време беше да се обади.
— Ало? — Гласът трепереше.
— Ще говоря бързо — каза тихо Борн на френски. — Останете където сте и не използвайте телефона. Точно след осем минути ще почукам на вратата ви, два пъти бързо и после още веднъж. Пуснете ме, но не отваряйте на никого преди мен. Особено на чистачката или на домакина.
— Кой сте вие?
— Сънародник, който иска да говори с вас. За собствената ви безопасност. Осем минути. — Борн затвори и се върна на мястото си.
Трийсет секунди бяха достатъчни да стигнеш до всяка стая на избрания етаж. Минаха шест минути и Джейсън отиде до асансьора, чиито светлини показваха, че слиза към фоайето. Осем минути бяха идеалното време, необходимо да се създаде достатъчно напрежение; пет бяха твърде малко, шест можеше, но минаваха твърде бързо. Осемте минути осигуряваха онези допълнителни мигове на страх, които отслабваха защитните сили на човека. Планът все още не беше ясен на Борн. Целта обаче беше кристално ясна, абсолютна. Делта познаваше азиатския мозък. В едно отношение той не се беше променил от векове. Пазенето на тайна струваше колкото кожите на десет хиляди тигри, ако не и цяло царство.
Той застана пред вратата на стая 1743 и погледна часовника си. Точно осем минути. Почука два пъти, направи пауза и след това почука още веднъж. Вратата се отвори и ужасеният Ардисон го погледна.
— C’est vous!3 — извика бизнесменът и закри с ръка устата си.
3
Това сте вие! (фр.)