През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Веднага ли, ефенди?
— Да. Нямаме време за губене.
— Ще откриеш ли кюрдите?
— Те ще се погрижат да ги намеря. Но не можем ли да обединим моите две предложения? Ако хората ти влязат в бой с беруарите, преди да съм разговарял с тях, всичко е изгубено. Върни се с халданите зад реката, така ще имам повече шансове за успех.
— Но тогава се предаваме в ръцете им!
— Не, ще им избягате и ще спечелите време. Как ще ви нападнат, ако сте окупирали моста?
— Имаш право, ефенди. Веднага ще взема необходимите мерки да се изтегля с хората си.
Докато слизах от коня и го разменях с този на Халеф, меликът доближи до устата си една раковина, подобна на рог, която бе окачил на кръста си. Приглушеният, но силен звук се чуваше надалеч. Халдейците заприиждаха обратно от всички страни, защото тази посока им харесваше много повече от другата, в която трябваше да се осъществи опасното нападение над добре въоръжените кюрди. Аз обаче потеглих напред, след като обясних на Халеф как да се държи, и скоро бях съвсем сам, тъй като и Доян остана при него.
Седма глава
Духът на пещерата
Задачата не ми изглеждаше трудна. Нямаше защо да се страхувам от кюрдите и тъй като животът на бея им бе в опасност, можеше да се предположи, че ще се стигне до помирение.
Яздех бавно напред и се вслушвах във всеки шум. Стигнах до едно ниско възвишение, където дърветата и храстите не бяха толкова гъсти, и видях ято врани да се рее над гората. От време на време те се спускаха и кацаха на клоните, но после отново излитаха. Явно нещо плашеше птиците и сега вече знаех накъде да вървя. Тръгнах надолу по хълма, но не бях изминал много път, и изтрещя изстрел. Той сигурно бе предназначен за мен, но не ме улучи. В миг скочих от коня и се скрих зад него. Бях видял пламъчето от барута и разбрах къде се е скрил несръчният стрелец.
[#1 Момче.]
— Кур’от остави кирбита[39] си! — извиках аз. — По-скоро ще уцелиш себе си, отколкото мен!
— Изчезвай, иначе ще те убия! — чу се отсреща.
— Не ме разсмивай! Кой убива приятелите си?
— Ти не си наш приятел. Ти си враг!
— Ще видим. Не си ли от предния пост на кюрдите?
— Кой ти каза?
— Заведи ме при водача ви!
— Каква работа имаш там?
— Моят домакин, беят на Гумри, ме изпраща при него.
— Къде е Кадир бей?
— Пленен е в Лисан.
Докато водехме този разговор, много добре забелязах, че се приближиха още воини, но се криеха зад дърветата. Кюрдът продължи да пита:
— Казваш, че си гост на бея. Кой си?
— Един ефенди е длъжен да отговаря само на някой изтъкнат воин. Заведи ме при вашия водач или го доведи при мен! Като пратеник на бея, трябва да говоря с него.
— Ходих, ти да не си от онези чужденци, които също са пленени?
— Така е.
— Наистина ли не си предател, господарю?
— Катишт, баква? (Какво, жабо такава?) — извика силно един друг глас. — Не виждаш ли, че това е ефендито, който може да стреля без прекъсване? Махай се, червей, и ме пусни при него!
В същото време иззад едно дърво излезе млад кюрд, който почтително се приближи към мен и каза:
— Аллах д’Аллах (Слава на Бога), че отново те виждам, ходих! Много се безпокояхме за вас.
Разпознах в него един от мъжете, успели предишния ден да избягат от мелика, и отговорих:
— Отново ни плениха, но се чувстваме добре. Кой е водачът ви?
— Раисът от Далаша, а при него е храбрият шейх на хадедихните.
Приятно беше да чуя това. Значи все пак, както предполагахме, Мохамед Емин беше намерил пътя за Гумри и сега идваше да ни освободи.
— Не познавам раиса от Далаша — казах аз. — Заведи ме при него!
— Ефенди, той е велик воин. Той пристигна вчера вечерта, за да посети бея, и тогава научи, че Кадир бей е пленен, и се закле да изравни Лисан със земята и да изпрати всичките му обитатели в ада. Сега е на път, а ние се движим пред него, за да не го нападнат ненадейно. Но къде е жребецът ти, ходих? Откраднаха ли го?
— Доброволно го оставих. Но хайде, води ме! Хванах коня на Халеф за юздите и го последвах. Бяхме извървели може би около хиляда крачки, когато се натъкнахме на група ездачи, сред които за голяма моя радост забелязах Мохамед Емин.
— Хамдулиллях! — извика той. — Слава на Бога, който ме дарява с милостта отново да те видя. Той е осветявал пътя, по който си успял да избягаш от твоите врагове. Но — добави арабинът уплашено — ти си избягал, без да вземеш твоя Рих?
За него това беше непоносима мисъл, ала аз веднага го успокоих:
39
Кибрит. Бел. нем. изд.