През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— Не съм избягал, а конят все още е мой. Рих се намира под грижите на Хаджи Халеф Омар, при когото е на сигурно място.
— Не си избягал ли? — попита той учудено.
— Не съм. Идвам като пратеник на бея на Гумри и мелика на Лисан. Къде е водачът?
— Аз съм! — обади се дълбок глас. Погледнах мъжа. Яхнал беше кокалест кон със сплъстена козина. Ездачът беше много висок и страшно кльощав. Огромен тюрбан покриваше главата му, а лицето му беше скрито сред толкова четинеста и гъста брада, че се виждаха само носът и очите, които ме гледаха доста изпитателно.
— Ти ли си раисът на Далаша? — попитах аз.
— Да. А ти кой си?
Мохамед Емин го осведоми вместо мен.
— Този чужденец е Кара Бен Немзи ефенди, за когото ти разказвах.
Кюрдът още веднъж впи поглед в моите очи и сякаш най-сетне му стана ясно кой съм.
— По-късно ще ни разкаже всичко, а сега да се присъедини към нас! — каза той. — Напред!
— Стой! Спешно трябва да говоря с теб — помолих аз.
— Замълчи! — сряза ме той. — Аз съм водач на този отряд и каквото кажа, се изпълнява без възражения. Само жените дър-дорят, а мъжете действат. Сега няма да приказваме!
Не бях склонен да разговарят с мен по този начин. А и Мохамед Емин незабелязано ми хвърли окуражителен поглед. Раисът вече беше направил няколко крачки. Пристъпих напред и хванах коня му за юздите.
— Стой! Спри! Аз съм пратеник на бея! — предупредих го строго.
Винаги съм смятал, че един безстрашен човек, който притежава и някаква физическа сила, прави голямо впечатление на тези полудиви хора. Но сега явно бях сгрешил, защото мъжът вдигна юмрук и заплаши:
— Махни си ръката от коня, иначе ще те ударя!
Разбрах, че мисията ми ще се провали, ако се оставя да ме сплаши. Затова пуснах моя кон, но не и неговия и отвърнах:
— Тук съм вместо бея на Гумри и аз ще заповядвам. А ти не си нищо друго освен един незначителен кяя, който трябва да се подчинява. Слез от седлото!
Тогава раисът свали пушката от рамото си, хвана я за дулото и я размаха над главата.
— Ще ти размажа физиономията, глупако! — изръмжа той.
— Опитай се, но първо се подчини! — отвърнах му аз, смеейки се.
С рязко движение натиснах задницата на коня му надолу и го ритнах така силно в корема, че животното стреснато подскочи. Тези две движения следваха толкова бързо едно след друго, че раисът падна на земята. Още преди да успее да се изправи, му измъкнах пушката и зачаках нападението му.
— Са! (Куче!) — изръмжа той и скочи. — Ще те смачкам!
Раисът на Далаша се нахвърли върху мен. Вдигнах крака си на височината на стомаха му, ритнах го и той се преметна назад. Тогава взех собствената му пушка и се прицелих в него.
— Не ме докосвай, иначе ще стрелям! — заповядах му аз.
Той стана, хвана се за корема и ме погледна с искрящи от гняв очи, но повече не се осмели да ме нападне.
— Върни ми оръжието! — изръмжа той заплашително.
— По-късно, след като си поговорим.
— Няма за какво да разговарям с теб.
— Да, но аз имам и съм свикнал да ме слушат. Запомни това, кяя!
— Не съм кяя, а райе!
Въпреки че станалото продължи само мигове, идващите кюрди го забелязаха и около нас се беше събрала доста голяма група, която все повече се увеличаваше. Но един-единствен поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че никой нямаше намерение да вземе прибързано страна. Затова безгрижно му отвърнах:
— Ти не си райе. Не си дори и свободен кюрд като тези храбри мъже тук, които искаш да командваш.
— Докажи го! — извика той, кипнал от гняв.
— Ти си старейшината на Далаша. А седемте селища Далаша, Кал, Сертикиута, Бегиута, Виха и Шураиси спадат към областта Кал, която плаща данък на мютеселима на Амадие и следователно са подвластни на мютесарифа на Мосул, както и на султана в Стамбул. Така че старейшината на едно село, което плаща данък на падишаха, е само един турски кяя: Ако ме обиди някой свободен кюрд, мога да искам удовлетворение от него с оръжие в ръка, защото той е син на мъж, който не превива коляно пред никого. Но ако един турски кяя, слуга на мютесарифа, ме нарече куче, го свалям от коня и получава от мен ритник, за да се научи на покорство, което той дължи на всеки свободен човек! Кажете ми, мъже: кой обяви този човек, който събира данъци в едно турско село, за предводител на беруарите?
Наоколо се чу неодобрително мърморене. След това един от събралите се обясни:
— Той сам.
Обърнах се към човека, казал тези думи:
— Познаваш ли ме?
— Да, ефенди, повечето от нас те познават.
— Знаеш, че съм гост на бея, нали?