Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
„Е, щом магията не помага, да опитаме с груба сила, дърветата тук изглеждат съвсем материални — реших аз. — Я да видим…“
Избрах един по-дебел ствол, срязах го с помощта на Въздушен клин и започнах да го набивам в земята, удряйки го с въздушни заклинания. И работата потръгна. Най-трудното беше да се насиля да не мигам, защото щом го направех, и дървото веднага изчезваше. Бързо се адаптирах да мигам последователно с всяко едно око и съвсем скоро пробих дупка в земята. Дървото изведнъж хлътна и аз побързах да погледна в отвора, докато не се е затворил. И тук леко се стъписах… отдолу видях точно същата гора, в каквато бях сега. За всеки случай разтърках едно по едно очите си, ощипах се, отново се огледах наоколо и после пак погледнах надолу.
„Ами да, точно същата е — озадачено си помислих аз. — Значи излиза, че сега съм на височината на онази невидима преграда, която ми пречи да се издигна нагоре?“
Като не се сетих за нищо по-добро, аз скочих в отвора, за да се окажа на почти същото място. Поглеждайки нагоре, видях как дупката в небето се затваря точно пред очите ми.
— Да пукнеш дано! — не можах да се сдържа аз и се отпуснах на земята точно където бях.
Излизаше, че тук има няколко такива етажа? А може и няколко стотин? Така ще копая доста дълго, при това изобщо не беше ясно до какво в крайна сметка щеше да доведе това. Бях и гладен, между другото, само дето в тази драконовска гора освен дървета нямаше нищо друго, остава ми само кора да гриза.
И тогава във въздуха недалеч от мен се материализира врата. Мигновено реагирах на появата й, скочих и се втурнах напред.
„Само да не изчезне!“ — замолих се аз, докато се подготвях да атакувам вампира веднага щом се появи.
Щом вратата се отвори, веднага метнах в нея Огнена топка и със закъснение осъзнах, че пред мен не е вампира.
— Оп-па — раздаде се познат глас.
Огнената топка удари по поставения щит и се разлетя в безброй искри. Явно от душа бях вложил енергията в заклинанието, изливайки цялата си ненавист към вампира.
— Ама че благодарност за спасението — озадачено почеса плешивата си глава неочаквания гост. — А да те намеря хич не беше лесно.
Едва се въздържах да не се ощипя за кой ли път през днешния ден.
— Мирон?! Какво правиш тук?!
— Ох, уж отскоро съм тук, а мозъкът ми вече изпушва — притеснено се намръщи той. — Нали ти казах, дойдох да те спася. Поне знаеш ли що за място е това?
— Гора — отвърнах по инерция, все още опитвайки се да разбера как се е оказал тук моят познат от земите на вампирите.
Мирон завъртя пръст до слепоочието си.
— Ти си… Това е капан за такива като теб, постепенно изсмуква всичките ти жизнени сили. От него няма изход, може да се отвори само отвън. Гори, планини, подземия, пасища, където и да отидеш — всичко е само парченца от изкуствено създаден микросвят.
— Аха — кимнах по инерция. — Разбрах… А ти как се озова тук?
— Ти да ли си сляп? — загрижено попита Мирон. — Дойдох през вратата!
Тук започнах да губя търпение.
— Как успя да отвориш врата в друг свят?! Кой си ти всъщност?!
Мирон престана да се лигави и изведнъж стана сериозен.
— Това вече е правилният въпрос. Аз съм Пазител. Чувал ли си за тях?
— Ти?! — не повярвах аз.
Въпреки че ако се подредят нещата, това беше съвсем логично. Кой друг, ако не Пазител, можеше да ме открие в този свят-капан? Или той е с Влад? Дракон да ги вземе, вече нищо не разбирах. Никога не бих помислил, че съвсем случайно спасеният от нас човек ще се окаже Пазител на световете. Или и това е било пресметнато?
— Така ли ще стоиш и ще се кокориш?
В гласа на Мирон нямаше подигравка, само искрено съчувствие, и това още повече ме изкара от равновесие.
— Ако си Пазител, защо не каза по-рано?
— Сам си отговори — намигна ми той. — Предлагам да продължим разговора на по-подходящо място, защото Влад може да се върне. Едва ли ще се справя с него, а ти — още по-малко.
— Той е просто един вампир — изненадано казах аз. — А ти си Пазител. Защо да не се справиш?
— Сред Пазителите също има вампири, да знаеш — намръщи се Мирон. — В допълнение, ние с него сме от различни категории. Такива като теб и мен той ги яде на закуска, в най-прекия смисъл на думата. Така че хайде, размърдай се към изхода.
Разбира се, не се тутках повече и прекрачих през вратата, като искрено вярвах, че ще се окажа във вече познатия ми коридор. Но не стана така — кракът ми попадна в нищото и аз полетях надолу. Успокояваше ме само фактът, че и така нареченият Пазител падаше заедно с мен.