Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Той също се изправи, строен и изящен. Съвсем не толкова стар и немощен, колкото се опитваше да й внуши. Мазур никога не говореше просто ей така, без цел. Амар ибн Хайран — който в това отношение беше същият — я беше предупредил.
Понякога на човек не му се иска да вниква във всички тънкости, а просто да постъпи така, както му подсказва сърцето. Джехане се приближи до Мазур и за пръв път го целуна по устните.
Това го свари неподготвен. Той дори не вдигна ръце да я прегърне. Преди известно време беше направила същото с Амар ибн Хайран. Ужасна жена!
— Благодаря — промълви тя. — Благодаря за маската. Сега, докато вървеше към дома си, съпроводена от охраната, си спомни, че е забравила да го попита с каква маска ще бъде на карнавала той.
Докато се провираше сред тълпите в ярката слънчева утрин, Джехане не усети как стигна края на улицата със сергиите. Сви наляво към езерото, където беше по-тихо. Знаеше, че Зири я следва по петите, но въпреки това реши да се пошляе безцелно из града.
Можеше да се върне в лазарета — имаше трима пациенти там. Не беше зле да се отбие и при една жена, която всеки момент щеше да роди. Но тази сутрин всичките можеха да минат и без нея, а беше толкова приятно да си навън в този хубав пролетен ден и да не те чака неотложна работа.
Хрумна й, че ако нещо й липсва в Рагоса, то е женската компания. Беше заобиколена от толкова блестящи мъже, но в този миг й се искаше да седи пред някоя от съборетините до градските стени на Фезана заедно с Нуная и другите улични жени, да слуша песента на птиците, да пие нещо разхладително и да се смее на хапливите непристойни историйки на приятелките си. Понякога наистина трябваше да се посмееш на мъжете и техния мъжки свят.
Почти цяла година беше сериозна и отдадена на работата си. Беше спала в палатка посред зима, заобиколена от сурови войници. Те я уважаваха за това, признаваха качествата й на лекар, доверяваха се на преценката й. Някои от тях дори я обичаха. Но нямаше жена, с която просто да се посмее, да се почуди на глупостите на войниците и дипломатите. И може би да сподели мислите, които я измъчваха, докато лежеше сама в леглото си нощем и се вслушваше в музиката откъм тъмните улици, музика, предназначена за други жени.
Може би не беше чак толкова лошо, че наближаваше този прословут карнавал и никой освен Мазур не знаеше с каква маска ще бъде тя. При тази мисъл сърцето й заби по-бързо от вълнение и някаква неясна тревога.
Хубаво би било, ако можеше днес да поговори с Нуная. Тя знаеше всичко за мъжете.
Несъзнателно сви рамене и продължи по пътя си. Не я биваше много в шляенето.
Беше на двадесет и осем години и не подозираше, че много скоро животът й ще се промени изцяло.
Докато вървеше по една тиха уличка, случайно надникна през отворената врата на някакво магазинче и видя позната фигура. Поколеба се за миг и влезе. Родриго Белмонте стоеше с гръб към вратата и оглеждаше образци на пергамент. Не беше говорила с него от деня, когато й съобщи новините от Сореника.
Той беше погълнат изцяло от заниманието си и не я забеляза. Продавачът обаче я видя и напусна мястото си зад тезгяха, за да я посрещне. Джехане му направи знак да мълчи. Човекът се усмихна с разбиране, смигна и се върна на мястото си.
Защо ли всички мъже се усмихваха по този начин? Заговорническият вид на търговеца я подразни и тя каза по-студено, отколкото възнамеряваше:
— За какво мислиш да го използваш? Откуп ли ще искаш?
Да изненадаш Родриго не беше лесно. Той я погледна през рамо и се усмихна.
— Здравей, Джехане. Не е ли хубаво? Погледни, пергамент от кожа на газела. А видя ли каква прекрасна хартия има този човек?
Собственикът светна. Родриго се приближи към друга кошница и внимателно вдигна свитък ленена хартия.
— Има и лен. Погледни. Цветна хартия. Ако човек реши да иска откуп, тази алената е тъкмо за тази цел.
В гласа му прозвуча нескрито удоволствие.
— И пак Картада печели — подметна Джехане. — Боята е от долините в южната й част.
— Знам — съгласи се Родриго. — Но не мога да им се сърдя, щом правят нещо толкова красиво с нея.
— Ще желае ли високопочитаемият Капитан да купи хартия? — попита търговецът.
— Уви, високопочитаемият Капитан не може да си позволи нещо толкова разточително. Дори и да става дума за откуп — отвърна Родриго, — Ще взема пергамент. Десет листа, малко мастило и пет-шест хубави пера.