Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
За миг се взря в износеното брезентово покривало и някакво странно чувство стегна стомаха му. Може да беше стоял зад мъжа само секунди, но през това време небето беше изсветляло забележимо и зората прииждаше от изток като вълна. Молитвата скоро щеше да свърши. Той се обърна и забърза през лагера.
— Чудя се какво ли прави Джоуи — промълви Тара.
Седеше на пода на палатката, обгърнала коленете си с ръце, и се люлееше напред-назад. Даниел лежеше до нея, барабанеше с пръсти по земята и от време на време вдигаше ръка, за да си погледне часовника.
— Кой е Джоуи? — попита той.
— Черновратата ни кобра. В зоологическата градина. Беше болна.
— Мислех, че повече няма да припариш до кобри до края на живота си.
Тя сви рамене.
— Никога не съм го харесвала особено, но все пак… нали разбираш… като си помисля, че повече няма да го видя… Надявам се Александра да е продължила антибиотика. И да е махнала камъка. Той имаше кожна болест. И се триеше в камъка. Повреждаше си люспите.
Дърдореше каквото й хрумне, ей така, за да говори нещо, сякаш разговорът щеше по някакъв начин да отложи момента, когато щяха да ги изведат навън и… какво? Да ги разстрелят? Да ги обезглавят? Да ги промушат с меч? Погледна към пазача. Представи си как опира автомата до главата й и стреля; звукът, усещането, фонтанът кръв — нейната кръв.
— Ти изобщо откъде така залюби змиите? — измърмори Даниел и седна. — Не го проумявам.
Тара се усмихна горчиво.
— Любопитното е, че точно баща ми ме насочи към тях. Нали разбираш, мразеше ги. Това беше една от пукнатините в бронята му. Така имах усещането за някаква власт над него. Помня как веднъж някакви негови студенти бяха скрили гумена змия в чантата му и като я отвори…
Гласът й затихна — тя осъзна, че няма смисъл да довършва разказа си, защото така или иначе на никого нямаше да му е смешно. Възцари се тежко и продължително мълчание.
— Ами ти? — подхвана тя накрая отчаян опит да продължи разговора. — Никога не си ми разправял защо си решил да станеш археолог.
— Откъде да знам? Никога не съм се замислял. — Даниел си играеше с връзката на ботуша си. — Просто винаги съм обичал да копая. Преди родителите ми да умрат, когато живеехме в Париж, имахме градина и непрекъснато копаех дупки и търсех заровени съкровища. Огромни дупки, дълбоки като кратери. Татко казваше, че ако не внимавам, накрая ще се озова в Австралия. Така започнах. А след това някой ми подари книга за съкровищата на Тутанкамон — и разкопките и Египет някак…
Покривалото на входа се вдигна и влезе пазач, увил шала плътно около лицето си, за да се предпази от утринния студ. Пазачът на входа се надигна. В същия момент новодошлият стовари приклада на автомата си върху главата му. Мъжът падна в безсъзнание. Даниел скочи, а Тара побърза да застане до него. Халифа разви шала, за да видят лицето му.
— Нямаме никакво време — каза и се наведе, за да вземе автомата на пазача. — Аз съм полицай. Дошъл съм, за да ви изведа оттук. — Той подаде автомата на Даниел. — Можете ли да го използвате?
— Мисля, че да.
— Как стигнахте дотук? — попита Тара. — Колко души сте?
— Само аз — отвърна Халифа. — Няма време да ви обяснявам. След няколко минути ще свършат да се молят и лагерът ще гъмжи от хора. Трябва да тръгнете веднага, докато има някакъв шанс.
Той подаде глава навън, огледа наоколо и се обърна към тях.
— Тръгнете на север по долината, покрай разкопките. Дръжте се близо до западната дюна. Така няма да ви видят постовете горе. Движете се възможно най-бързо.
— Ами вие? — попита Тара.
Халифа игнорира въпроса й, бръкна в робата си и извади телефона и ГПС уреда.
— Вземете тези неща. След като се отдалечите, извикайте помощ. Координатите ви ще се изпишат на екрана на това устройство. Само натиснете…
— Знам как работи — каза Даниел, взе уреда и подаде телефона на Тара.
— Ами вие? — повтори Тара, този път по-високо.
Халифа се обърна към нея и каза:
— Имам малко работа тук. Която не ви засяга.
— Не можем да ви оставим така.
— Тръгвайте — каза той и ги побутна към отвора на палатката. — По-бързо! На север и плътно покрай лявата дюна.
— Не знам кой сте — каза Даниел, — но ви благодаря. Надявам се някой ден да се срещнем.