Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— И много ли са му дали демоните? — питам и мигом реших за излъжа Зизу.

— Цял кривач — събра да ми покаже той двете си шепи.

— Хайде да ги разменим — предложих му. — Аз ще ти дам една от моите, ти ми дай тая.

И извадих жълтиците от Караканьоти. Те бяха турски лири, новички и сигурно нямаха друга стойност освен теглото на златото.

— Не ща — отказа Зизу.

— Я виж каква е кръгличка и лъскава — съблазнявам го. — Пък твоята очукана.

— Ама тате ми я даде. Пазя я — прибра си той богатството.

— Че какво от туй?! Демонска пара! — пак го натискам. — Какво ще я правиш?

— Невяста ще си купя. Като тате.

Разсмях се.

— Каква невяста те патила сред камънаците?! Кога ще я купуваш?

— Като порасна — вика Зизу. — От селото.

Всякак го въртях и молих, две от моите лири му давах — не се съгласи. Ядоса ме. Виж за какво отиват тия безценни монети, виках си. Древните хора ги направили красиви, търкаляли са се може би из кесиите на великите гръцки поети и философи, възвишени души са хранили — а сега какво?! За мерзост и безумие се пилеят! Бащата плаща за своята извратеност, синът по неговата диря върви. Но като ми поразмина малко, усетих, че не съм прав. Парите и на най-гнусното нещо са свидетел и съучастник. Кой знае за какво бяха харчени и преди, пък било от същите тия поети и философи. Подлости са заплащани, убийци са възнаграждавани, предатели са купувани… Ами ако я бях взел от Зизу и я продадях, та да стигне до някой европейски ценител? По-достоен ли ще е той от козаря, по-благородна ли е неговата страст от намерението на Зизу да се жени?