Дни на кръв и звездна светлина

Далече, далече. "Махни се от него." Напрегна тяло да се вдигне във въздуха, но Тиаго я изпревари още преди да се откъсне от земята. Светкавично. Ръката му се стрелна, вкопчи се в нейната и синините ѝ пламнаха от болка. Задържа я здраво.

– Наистина ме яде отвътре, Кару. Това ли искаше да чуеш? Да се увериш, че си ме унижила? Наказах те за това, но наказанието се оказа... неудовлетворително. Защото не го извърших лично. Твоят покровител Бримстоун направи всичко възможно да не останем с теб насаме. Знаеше ли това? Е, сега обаче него го няма, нали?

Прикована от желязната му хватка, Кару изпрати с очи отдалечаващите се войници. Само Вирко се обърна да погледне назад. Но не спря и скоро мракът го погълна заедно с останалите. Плясъкът от крилете им заглъхна, облаците прах се уталожиха и Кару остана сама с Тиаго.

Ръката му стискаше нейната като менгеме. Кару помнеше от какво Бримстоун съчленяваше телата на Вълка. Познаваше силата му и затова не се надяваше да се изтръгне.

– Пусни ме.

– Не бях ли мил с теб? Не бях ли внимателен? Мислех, че ти така го искаш. Смятах, че това е най-правилният път към теб – ласкателства и любезност. Сега обаче виждам, че съм направил грешка. И знаеш ли какво? Доволен съм. Защото има и друг начин за убеждаване.

Внезапно свободната му ръка се озова на кръста ѝ, промъкна се под блузата и се впи в голата кожа. Нейната свободна ръка се стрелна към сърповидния нож, затъкнат на хълбока, но Тиаго парира движението, сграбчи оръжието и го запрати в ямата. След секунди и другият нож го последва, а Кару безсилно заудря с юмруци по гърдите му, опитвайки да се освободи.

Всичко се случваше с такава бързина, че не усети кога се озова просната върху сипея; от силния удар пред очите ѝ притъмня и въздухът излезе от дробовете ѝ. Едва си поемаше дъх, защото Тиаго вече беше отгоре върху нея, тежък и прекалено силен. Тогава в главата ѝ се мярна напразна мисъл: "Не е възможно да ми направи нещо лошо, защото съм му нужна . А той през цялото време се смееше.

Смееше се. Дъхът му я блъсна в лицето. Тя извърна глава, взе да се съпротивлява, мускулите ѝ се напрегнаха да му даде отпор, а с всяко поемане на въздух в дробовете ѝ нахлуваше вонята от ямата.

Тя също беше силна. И нейното тяло бе дело на Бримстоун, както и неговото; при това не просто притежаваше мощ – цял живот беше тренирала. Освободи едната си ръка и се изви под него, препречи рамото си между тях, сви коляно и го отблъсна, претърколи се настрани, а докато той успее да ѝ се нахвърли отново, скочи на крака и, аха, да се вдигне към небето, да избяга, когато се вкопчи в нея и пак я повали тежко на земята. Този път падна по очи върху сипея и болката опърли тялото ѝ. Почувства се като прикована от неговата тежест, която притискаше раменете ѝ и не ѝ даваше възможност да го отметне. После чу гласа му в ухото си – "Блудница!", издиша той, а дъхът му пареше; устните му опираха кожата ѝ, усети острите върхове на зъбите му.