Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
– Винаги ли си се движил така пред мен? Възможно ли е просто да не съм забелязвала? Разсеяна ли бях?
– Не и да. Беше разсеяна. Трябва да държиш нащрек този секси розов задник. Но никога не съм се движил така пред теб – погледът му беше наситен със сексуален намек. – Може да съм се движил така един или два пъти зад теб.
– Вече не криеш нищо от мен?
– Не бих стигнал чак до там.
– Какво крие някой като теб?
– Какво ли не би дала да знаеш? – проблясващите му очи ме обходиха критично.
Беше минала почти седмица, откакто бяхме убили Фиона в Сребрата и гардеробът ми ми късаше нервите повече отвсякога. Бях облякла измъчени черни кожени панталони с татуиран сив гръндж елемент и любимата си бебешкорозова тениска, на която отпред пишеше „Аз съм СОЧНО[17] момиче“ и имаше шифонени ръкави. Бях вързала готически шал около русите си къдрици и носех чифт от обиците на Алина с висящи сърца. Ноктите ми бяха израсли и си бях направила френски маникюр на ръцете, но бях лакирала ноктите на краката си в черно. Раздвояването не свършваше там. Носех черни дантелени прашки и памучен сутиен на розови и бели райета. Имах проблеми.
– Криза със самоличността ли, госпожице Лейн?
Имаше време, когато щях да изстрелям някой съдържателен отговор. Но бях опиянена от момента – седях в моята книжарница, осветена от свещи и от огъня, отпивах горещо какао, взирах се през масичката за кафе в Баронс, дневникът ми и моят айпод ми бяха под ръка и имах уверението, че родителите ми са добре, а светът беше почти наред, с изключение на собствените ми малки личностни кризи. Приятели и любими бяха в безопасност. Аз дишах. Както и хората, които имаха значение за мен. Животът беше добър.
Не толкова отдавна бях мислила, че никога повече няма да стъпя в това място. Никога няма да видя лекото секси повдигане на устните му, което ми казва, че той е развеселен, но все още очаква да бъде наистина развълнуван. Че никога няма да се караме и да се задяваме, да спорим и да планираме. Че никога няма да се наслаждавам на знанието, че стига предишният собственик на това заведение да е жив, това място щеше да бъде бастион не само на географска ширина и дължина и ще държи Мрачни зони, феи и чудовища настрана. Това беше мястото на последната защита в сърцето ми.
Нищо не можеше да разбие вярата ми в Баронс. Нищо, свързано с него, не можеше да ме нарани, защото той беше нещо толкова сигурно, колкото падането на нощта. Той би се връщал вечно като зората. Все още имах въпроси какво е той и тревоги относно мотивите му, но те можеха да почакат. Времето можеше да оправи нещата по начин, по който притискането и любопитстването никога нямаше да могат.
– Вече нямам никаква представа какво да нося, затова опитах да покрия всички бази.
– Опитай по кожа!
– Малко е хладно за това.
Гледахме се през масичката за кафе.
Очите му не казаха:
Аз бих те стоплил.
Но моите не казаха:
Какво чакаш?
Той не отговори:
Мамка му, ако направя първия ход!
Затова аз внимавах да не кажа:
Иска ми се да го направиш, защото аз не мога, защото аз...
А той не ме сряза:
...се давиш в собствената си гордост?!
– Все едно ти не го правиш.
– Моля?
– Наистина, Баронс – казах сухо. – Не съм аз единствената, която не проведе току-що този разговор и ти го знаеш.
Устните му се повдигнаха леко и секси.
– Голяма работа си, госпожице Лейн.
– Точно като теб.
Той промени темата.
– Келтърови са преместили жените и децата си в „Честър“.
– Кога?
Временното ни пребиваване в Белия палат ни беше струвало почти пет седмици дъблинско време. Бяхме спрели в библиотеките на излизане и бяхме взели толкова от книгите на Ънсийли краля, колкото можахме да увием и да носим заедно с тялото на Фиона. Не само бях пропуснала рождения ден на Дани, а бях пропуснала и моя на първи май. Времето със сигурност летеше.
– Преди около три седмици. Достатъчно дълго, за да се установят. Отказват да напуснат, докато не им дадем кралицата.
– Което няма да се случи никога – казах.
– Именно.
– Колко деца? – опитах се да си представя „Честър“ със семейства, които живееха на студения горен етаж от хром и стъкло и с рошави дечурлига, които носят одеяла и смучат палците си, вървящи около парапета. Изглеждаше ужасно сбъркано... и смешно правилно. Вероятно щеше да изкорени някои от основните лошотии на това място.