Разкритието на древния ръкопис

Сякаш отново се гледах някъде отгоре, извън кожата си. Преди осем месеца, когато се бях гмурнала в КДБ, търсейки убежище от първата ми среща с Мрачна зона, дори не си бях представяла този момент: да влизам в тухлена стена зад книжарницата (имам предвид наистина в тухлена стена!) с жестоко одраната и силно наркотизирана жена, която тогава беше управлявала КДБ, с Баронс, който ме чакаше да му върна доброто настроение със секс и който се превръщаше в триметров звяр понякога, само за да мога да открия, че аз съм кралят и създателят на чудовищата, които бяха превзели света ми. Ако бях помислила, че животът ми ще стигне до там, щях още в същия ден да отида до летището и да се прибера у дома.

Фиона не беше изрекла и една сричка, откакто Баронс се беше появил в уличката. Беше придърпала качулката си плътно около лицето. Не можех да си представя как се чувстваше тя, докато вървеше към самоубийството си между мъжа, когото беше обичала чак до собственото си унищожение, и жената, за която вярваше, че ù го е отнела.

В началото Баронс беше оспорил плана ми бурно.

Беше искал да използвам копието и да я убия, без да се връщам в Сребрата и да губя седмици, вероятно месеци. Но след като го дръпнах настрани и му обясних, че тя е идеалният експеримент, той се беше съгласил неохотно и аз разбрах, че той също се надява да докажем, че легендата греши.

Защо? Той мислеше, че съм наложницата. Но като се имат предвид моите страхове за това коя съм, идеята да съм наложницата не изглеждаше нещо толкова лошо.

Освен ако не беше стигнал до заключението, че ако аз съм наложницата, е предопределено самият крал да дойде за мен в някакъв момент, а това е враг, с който не би могъл да се справи, дори като звяр. Може би се тревожеше, че кралят ще му отнеме ОС детектора и тогава за него няма да има избор?

„Но ако я попиташ и едно нещо за мен, госпожице Лейн – беше прошепнал в ухото ми, – ще я убия на място и ти няма да проведеш малкия си експеримент.“

Погледнах към него с ъгълчето на окото. Можеше ли? По същия начин, по който убиваше Фае, какъвто и да беше той? Но все пак не го предложи като милост. Чудех се какво изпитва, докато се движехме по един розов коридор. Дали скърбеше за нея, за жената, която беше управлявала магазина му с години, жената, на която бе доверил повече от тайните си, отколкото някога беше доверявал на мен? Не беше предложил да я убие бързо, за да сложи край на страданията ù. Беше го използвал само като заплаха, за да не се бъркам в работите му.

Лицето му беше със сурови, студени черти. Той погледна надолу към върха на главата на Фиона и изразът му се промени. После осъзна, че го гледам и отново се превърна в маска от камък.

Наистина скърбеше за нея. Не за страданията или за смъртта, а за това, че беше избрала пътя, който я беше довел тук. Подозирах, че никога нямаше да спре да се грижи за нея и че тя винаги щеше да му е скъпа, ако не беше се обърнала срещу мен. Но това действие беше подпечатало съдбата ù.