Разкритието на древния ръкопис

– Каза, че някой ме е изпреварил в проклинането ти.

– Мелодраматизираш. Подмазваш ли се? Ти ме целуна.

– Не се ли чувстваш прокълнат?

– Бог е казал: „Да бъде светлина!“. Аз казах: „Кажи моля!“.

Беше изчезнал. Вече не стоеше пред мен. Книжарницата изглеждаше празна и аз се огледах, чудейки се къде е отишъл толкова бързо и защо. Дали се беше стопил до някоя библиотека, беше избледнял в перде, или се беше усукал около стълб?

Внезапно косата ми беше стисната в юмрук. Той беше зад мен. Дърпаше главата ми и извиваше гръбнака ми в опит да ме вдигне от дивана.

Той притисна устата си в моята и избута езика си навътре, принуждавайки зъбите ми да се разтворят.

Сграбчих ръката му, но така както беше извил главата ми назад, това ми помогна единствено да се закрепя.

Той обви другата си ръка около врата ми, повдигайки брадичката ми още по-високо. Целуваше ме все по-дълбоко и по-силно и ми пречеше да се съпротивлявам.

Не че исках.

Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Краката ми се разтвориха. Има различни видове целувки. Мислех, че съм изпитала всички, ако не преди идването ми в Дъблин, то определено през месеците след като бях превърната При-я в леглото с този мъж.

Тази беше нова.

Можех само да се държа за ръката му и да оцелявам.

„Целувка“ изобщо не беше точната дума.

Той ни съедини – челюстите ми бяха толкова широко отворени, че дори не можех да отвърна на целувката му. Можех единствено да приемам това, което правеше с мен. Усетих плъзване на остри зъби по езика си, когато го засмука в устата си.

Тогава разбрах (по начин, по който той никога не ми беше позволил да го видя в леглото ни в онова мазе), че е много повече животно, отколкото мъж. Може би не винаги е бил, но сега беше. Може би много отдавна, в началото, му е липсвало да бъде мъж. Ако изобщо е бил, на първо място. Но вече не беше. Беше се променил.

Бях някак удивена от това. Що за мъж е избрал да бъде! Би могъл лесно да подивее. Той беше най-силното, най-бързото, най-умното, най-могъщото създание, което някога съм виждала. Би могъл да убие всеки и всичко, включително Фае. Никога не би могъл да бъде убит. Но все пак вървеше изправен и живееше в Дъблин, и имаше книжарница и страхотни коли, и колекционираше редки красиви неща. Побесняваше, когато килимите му изгаряха, и се вкисваше, когато някой закачаше дрехите му. Грижеше се за някои хора, независимо дали му харесваше, или не. И имаше чувство за чест, което не беше животинско.

– Честта е животинска. Животните са чисти. Хората са смотани. Спри да мислиш, мамка му! – беше оставил устата ми за известно време, докато казваше всичко това, а после отново не можех да дишам.

Не бях мила. Не се чувствах мила. Бях притисната под странен ъгъл върху дивана. Трябваше да се оставя изцяло в негов контрол, освен ако не исках да се опитам да счупя врата си, за да се освободя. Но исках да знам каква магия желаеше той, затова се свих в себе си и се изстрелях в главата му.