Разкритието на древния ръкопис

Докато се шляех из града, се опитах да се пъхна отново в ума на младата жена, която беше слязла от самолета, беше взела такси през Темпъл Бар и се беше регистрирала в „Кларин“ в края на миналото лято, изумена от тежкия акцент на приличния на леприкон стар мъж зад регистратурата. Прегладняла. Уплашена и скърбяща. Дъблин беше изглеждал толкова огромен, а аз бях толкова мъничка и неориентирана.

Огледах се наоколо, като попивах празната черупка на града и си спомнях блъсканицата, суетнята и улиците, изпълнени с крак – бликащ от енергия живот, който всички приемаха за даденост.

– Добро утро, госпожице Лейн! – инспектор Джейни ме настигна.

Прецених го бързо. Носеше тесни дънки с цвят каки, проста бяла тениска, опъната по издутия му гръден кош, и военни ботушки, вързани върху панталоните. Беше накичен с муниции, пистолети на кръста и в кобур под мишницата, и Узи през рамото. Нямаше къде да се скрие една зла Книга. Преди месеци беше пуснал шкембе. Вече го нямаше. Беше висок, мускулест, с дълги крайници и вървеше като мъж, който е стъпил здраво на земята за първи път от години.

Усмихнах се, искрено зарадвана да го видя, но не можех да не посегна за копието си. Надявах се да не го иска все още или да ми има зъб.

– Хубава утрин, нали?

Засмях се.

– Аз мислех същото. Дали ни има нещо? Дъблин е празна черупка, а ние изглеждаме готови да избухнем в смях – доста отдавна се познавахме с инспектора, който пиеше чай със сандвичи от Ънсийли.

– Вече няма писмена работа. Мразех я. Нямах представа, че изяжда толкова много време от живота ми.

– Нов свят.

– Скапано странен.

– Но добър.

– Да. Улиците са тихи. Книгата се спотайва. Не съм виждал Ловец от дни. Ние, ирландците, знаем как да се възползваме от времена на изобилие, защото със сигурност отново ще дойде момент на глад. Правих любов с жена ми снощи. Децата са здрави и силни. Хубаво е да си жив в такъв ден – каза той.

Кимнах в пълно разбиране.

– Като говорим за Ловци, ще видиш поне един в небето скоро – нахвърлях му нашия план, че скоро ще претърсвам улиците на Дъблин с Ловец, търсейки Шинсар Дъб. – Така че, не стреляй по мен, става ли?

Очите му се присвиха хитро.

– Как го контролираш? Можеш ли да го принудиш да те заведе до леговището си? Можем да затрием много от тях, ако само намерим бърлогата им.

– Нека първо махнем Книгата от улиците! После ще помогнем в лова, обещавам.

– Обещание, което ще ти напомням. Не ми харесва да използвам момичето, но тя настоява. Имала е доста тежък живот. Тя трябва да е у дома, някой да я гледа. А убива, сякаш е родена за това. Кара ме да се чудя откога е...